Как би изглеждал кастингът за Стоичков, ако филмът се продуцираше от HBO

Кастингът за „Стоичков - Филмът“ приключи снощи, символично и почти съдбовно, точно навръх 60-годишния рожден ден на Христо Стоичков. Изборът на екипа падна върху Кристо Стоичков - актьор, който поразително прилича на Камата и чието физическо сходство е шокиращо.

Макар че другият основен претендент Петър Петров-Перо да впечатли с маниакална подготовка, изучавайки всяка гримаса, всяка пауза между думите, всяко легендарно „айде бе“, визуалният аргумент се оказа решаващ.

Кристо Стоичков ще влезе в ролята на Христо Стоичков

Кристо просто изглежда като огледално отражение на Камата от паралелна реалност. Филмът е планиран за 2027 година и амбицията му е да разкаже истинската история на най-разпознаваемия българин в света. Дали ще успее - времето ще покаже.

И все пак, още преди първата клапа да щракне, в публичното пространство се появи един неизбежен въпрос. Как ли щеше да изглежда този кастинг, ако продукцията не беше българска, а зад нея стоеше HBO.

Същото HBO, което няма проблем да преосмисли Омир, Снежанка или цяла една антична цивилизация, стига това да отговаря на съвременния дух на „прочита“. Ако за тях Хубавата Елена може да бъде тъмнокожа кенийка, защо Христо Стоичков задължително трябва да е мъж. Или българин в класическия смисъл. Или изобщо това, което си мислим, че е.

Хубавата Елена е вече чернокожа

В една такава версия на „Стоичков - Филмът“ Камата спокойно би могъл да бъде изигран от едър мъж, израснал в гетото на Самоков. Дете, което открива футбола не в Харманли, ст. "Кършияка" или на "Армията", а между панелите, ритвайки парцалена топка срещу социалната несправедливост и екзистенциалната празнота.

Филмът нямаше да започне с първия му мач за ЦСКА, а с дълъг, мълчалив кадър, в който малкият Христо гледа към неизвестен селски стадион, докато глас зад кадър пита не дали ще стане голмайстор, а кой съм аз и защо светът не ме разбира.

Футболът в тази версия щеше да бъде второстепенен. Истинската драма щеше да е вътрешната борба - срещу системата, срещу очакванията, срещу собствената идентичност.

Култовото „е.и си м.йката“ щеше да бъде пренаписано като философска позиция, като отказ от участие в лицемерния обществен договор.

Барселона нямаше да е просто клуб, а метафора за бягство, за обещаната земя, която никога не е напълно твоя.

Йохан Кройф щеше да бъде не треньор, а ментор с травматично минало и сложна сексуалност, който учи героя не как да вкарва голове, а как да приема себе си. Златната топка щеше да символизира признанието, което никога не е търсено, но винаги наранява, когато го получиш. Псувните щяха да изчезнат, заменени от тежки паузи, погледи в нищото и сцени с дъжд.

И тук идва логичният следващ въпрос. След като сме приели, че Христо Стоичков може да бъде преосмислен като екзистенциален герой от самоковско гето, защо изобщо трябва да бъде мъж. В един модерен прочит той спокойно би могъл да бъде жена. Дори LGBT жена. Фигура, която се бори не само срещу защитите на Германия, но и срещу рамките на пола, идентичността и очакванията на обществото.

Разбира се, ако това е версията, няма как съотборниците от САЩ ’94 и неговите най-големи приятели да останат просто футболисти. В света на HBO те неизбежно се превръщат в архетипи.

Джика Хаджи вече не е просто румънският крал, а балкански артист-интелектуалец, който отказва да бие дузпа, защото насилието върху вратаря е форма на потисничество. Той говори на Стоичков за Балканите като за посттравматично пространство и винаги се появява на залез, облечен в лен, с чаша вино и реплика, която звучи като извадена от есе, а не от съблекалня. 

Емил Костадинов, в тази версия, е човекът, който отказва да вкара решаващия гол срещу Франция на 17 ноември 1993 година, защото не иска резултатът да причини болка на онези, които ще загубят. Той напуска националния отбор в знак на протест срещу бинарното мислене победа–загуба и се превръща в моралната съвест на филма.

Йордан Лечков вече не е просто плешивият герой с глава срещу Германия, а бивш уличен философ от Сливен, който говори за гравитацията, телесността и съпротивата. Голът му е акт на телесна еманципация, заснет в 360 градуса, докато той крещи, че тялото е знаело истината, преди умът да я приеме.

Трифон Иванов няма да бъде „Железния“, а мълчалив стоик, който отказва интервюта, защото думите са буржоазна форма на агресия. Той живее сам, слуша тишината и гледа тревата, а когато спира германски нападател, му подава ръка и му прошепва, че са повече от системите, които ги противопоставят.

Красимир Балъков се превръща в интелектуалната бомба на филма, балкански Платон, който не тича, а се позиционира и говори за паса като форма на диалог. В един ключов момент отказва да подаде, защото пасът не е готов емоционално.

Цанко Цветанов е тялото като текст, всяко единоборство е заснето в забавен каданс, а след всеки фаул има вътрешен монолог за границите на физическото.

Златко Янков е работническата класа на отбора, човекът, който върши мръсната работа и пере екипите, докато другите философстват.  Най-тъжният герой, разбира се. Наско Сираков се появява само в спомени, като символ на пропуснатата възможност, за която всички говорят, но никой не назовава.

В HBO версията Ромарио не идва навреме за тренировки, защото „времето е колониален конструкт“. Отказва да се връща в защита, тъй като „капитализмът винаги кара нападателя да върши работата на защитника“. Живее в апартамент в Барселона, пълен с книги на Фуко, но никога не ги е чел - просто ги използва като морален щит, а Пеп Гуардиола е млад, мълчалив, с поглед на човек, който вече знае, че след 20 години ще обяснява футбола като религия. Той е човекът, който записва на кирилица цветущите репликите на Стоичков в тетрадка. Не за да ги цитира, а за да ги деконструира по-късно.

И някъде между всичко това, Стоичков, какъвто и да е той - мъж, жена, мит или идея - стои и гледа и мисли за екзестенциалната свобода, равенството между половете и световния мир.