Президентът се съгласи с неизбежността на еврото, но отново го употреби политически

Снощи чухме последната новогодишна президентска реч на Румен Радев. Пред финала сме на неговия втори мандат, а Конституцията е предел, който не може да бъде заобиколен. В края на 2026-а кабинетът на „Дондуков“ 2 ще има нов обитател. Именно затова настоящият момент е подходящ не толкова за емоционална реакция, колкото за хладен прочит - опит да разберем какво беше казано и какво остана между редовете.

На първо място прави впечатление отсъствието на какъвто и да е намек за бъдещ политически проект. И това е правилно. Подобни амбиции не се заявяват под звуците на новогодишни камбани. По традиция тези речи следва да вдъхват увереност, национално достойнство и умерен оптимизъм. Посланието на президента тази година обаче беше по-скоро остро, аналитично и конфронтационно, отколкото обединяващо. Разбира се, Радев нямаше как да подмине политическата обстановка - внушителните протести и натрупаното обществено напрежение в края на годината изискваха позиция. И все пак балансът се наклони към политиканстването за сметка на вдъхновението. Лично на мен ми липсваха още няколко думи, които да повдигнат духа, без непременно да вземат страна.

Централен акцент в речта беше темата за еврото.
„Решението да приемем единната европейска валута е стратегически избор в спорен момент. Въвеждането на еврото е последният жалон от интеграцията на България в Европейския съюз - място, което ни се полага с достиженията на хилядолетната ни култура и цивилизационния принос на страната ни“, заяви президентът.

С тези думи той де факто призна неизбежността на еврото и логиката на присъединяването към единната валута като естествена стъпка в европейското бъдеще на България. Това е важен момент - президентът ясно легитимира стратегическия избор, направен от държавата.

Но веднага след това последва познатият обрат:
„Моето убеждение е, че отказът от националната ни валута трябваше да стане след допитване до народа, но управляващите не пожелаха да чуят гражданите. Този отказ бе един от драматичните симптоми за дълбокия разрив между политическата класа и народа, който се потвърди от масовите протести в цялата страна.“

В първата част виждаме класическата политическа формула: народът не е бил чут, а говорещият се позиционира като негов единствен автентичен защитник. Това е реторика, която всички политици обичат, когато не държат изпълнителната власт. Любовта към референдумите и „гласа на народа“ обикновено е обратно пропорционална на реалната управленска отговорност.

Във втората част обаче се появява и откровена спекулация. Твърдението, че именно липсата на допитване за еврото е изкарала хората по площадите, опростява и подменя реалните причини за общественото недоволство. Протестите не бяха валутни. Те бяха морални и институционални. Те бяха срещу модел на управление с петима премиери едновременно и ясно разпознаваеми лица – Борисов и Пеевски, които олицетворяват статуквото.

„Хората поискаха демокрация, справедливост, честни избори, обективни медии, реална европейска перспектива и достоен живот“, каза още президентът.
Тук трудно може да има спор. Това е сърцевината на общественото искане, доловена правилно от Радев и авторите на неговата реч. Това искам и аз. А аз съм просто един от многото.

В края на речта си Румен Радев все пак се върна към тона, който подобава на новогодишно обръщение. Пожеланието му беше човешко и обединяващо - и именно там прозвуча най-убедително:
„Нека следващите месеци сбъднат вашите лични мечти и нашата споделена мечта за мирна, свободна, благоденстваща и справедлива България!“

Към това пожелание може само да се присъединим. Защото отвъд политическите внушения и тактически акценти, именно тази споделена мечта остава истинската мярка, по която ще съдим и този наш висш политик, и всички, които ще дойдат след него.

Румен Радев: Народът наказа властта, България влиза в 2026 г. с протести, евро и надежда за промяна