Защо жалим за живота на кучетата, а нехаем за хората

От няколко дни България ври и кипи заради Мая — бездомното куче, прегазено от хирург във ВМА. По неговите обяснения – неволно. Пред болницата бе организиран протест, на гаражната врата на доктора беше изписано със спрей - убиец, ръководството на ВМА временно го отстрани от работа, докато се изясни случаят. Лекарят бе задържан и пуснат под гаранция от 5000 лева. 

Да, наистина е трагедия едно животно да намери смъртта си по толкова ужасяващ начин. Но по-голямата трагедия е в друго - че тази държава може да експлодира от гняв за едно куче, но остава напълно апатична, когато умират хора. Всеки ден и всеки час. И не единици, а стотици годишно.

Случаят „Мая“ не е само проява на любов и състрадание към животните. Той е и огледало за нещо много по-неудобно: ние избираме само битките, които можем да спечелим, без да рискуваме личния си комфорт. Да се нахвърлиш върху конкретен човек е лесно. Да се изправиш срещу системата, за която най-евтиното нещо е човешкия живот — не е.

Кучето е идеалната кауза: невинно, беззащитно, няма да те попита защо вчера си подминал паднал човек на улицата, защо си затваряш очите пред всички безобразия, които се случват около теб, защо гласуваш за негодници.

Докато човекът е цяла вселена проблеми. За да го защитиш, трябва да се сблъскаш със системата, която ще те смачка. Защото още прапрадядо ти Бай Ганьо Балкански те е научил, че не се рита срещу ръжен.

Миналата седмица в една пловдивска болница изписаха 62-годишен мъж с херния, без да го оперират, защото нямал 2000 лева за "консумативи". Човекът умря три дни по-късно от перитонит. Кой изписа „УБИЕЦ“ върху кабинета на директора на болницата? Никой. По-лесно е да не мислиш. По-лесно е да не питаш.

Затова идеалната национална кауза е кучето. Не изисква смелост. Не изисква отказ от удобство. Не изисква да тръгнеш срещу корупцията, от която самият ти — понякога — опитваш да се възползваш.

Кучетата не корумпират. Хората — да. Кучетата не лъжат. Хората — често. Кучетата не задават трудни въпроси. Хората — задължително.

И така се ражда селективната емпатия — чувството за справедливост, което е смело само тогава, когато е безопасно.

Ден, след като Мая бе прегазена, в тази държава умря и човек, изписан от болница със заболяване, което се лекува за 40 минути. Друг лежи парализиран, защото не е внесъл 12 000 лева „под масата“. В Северозапада един педиатър гледа 2800 деца. 280 хиляди българи нямат личен лекар. Половин България се лекува със заем от бързи кредити.

Къде е яростта? Къде са спреят и плакатите? Къде е „народът се събуди“?

Няма ги. Ние се будим само, когато сънят е лесен. И влизаме само в битки, които не изискват жертва.

Истината е тъжна и проста: кучето не е проблемът. Проблемът сме ние. Докато се вълнуваме само от онова, което ни позволява да се почувстваме добри, без да плащаме цена, човешкият живот ще продължава да струва по-малко от кучешкия.

А после пак ще беснеем за Мая. Защото е по-безопасно, по-чисто и по-удобно. Не защото за кучетата ни пука повече. А защото за хората ни пука по-малко.