Това бе една от най-чудатите идеи през соца - да се създаде море край София
„Тук ще бъде пристанище Павлово“ – до скоро това гласеше една от табелите в покрайнините на София. Проектът „Софийско море“ е един от най-мащабните в историята на социалистическа България. Несъмнено граничеща с безумието, тази идея се превръща в неизменна част от ежедневието на софиянци в продължение на години и това я превръща в едно от най-интересните събития, случили се в живота на значителна част от българите през последните десетилетия, пише Socbg.com.
За да потърсим логично обяснение за тази на пръв поглед граничеща с лудостта идея, е нужно да се пренесем в началото на 50-те години на ХХ век. Вече 4-та година БКП управлява самостоятелно Народна Република България, а за първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател е избран Вълко Червенков. Само за няколко години – от 1950 до 1956, е извършено невиждано до тогава по мащаби строителство – над 30 тежки промишлени комбината заработват, българският и румънският бряг биват свързани посредством „Дунав мост“, открити са десетки язовири, енергийната мрежа на страната ни е подсилена с 9 ТЕЦ-а и 17 ВЕЦ-а. С оновна заслуга всичко това да се случи са създадените различни движения и организации като Бригадирското движение с мотото „Да строим за родината!“, Трудови войски, че дори и редовната армия, която взима участие в „доброволните“ дейности по строежите. Целия този повсеместен ентусиазъм и трудова еуфория карат политическият елит на страната да мечтае за все по-мащабни и амбициозни проекти. Така в началото на 50-те години се заражда идеята за т.нар. „Софийско море“.
Първоначалната цел на мащабния проект е течението на река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. река Искър да потече на обратно чрез система от шлюзове. Достигнала до София, реката, която извира от планината Шварцвалд трябва да запълни т.нар. Софийско море, което от своя страна да бъде свързано с река Струма. Предвижда се и връзка с река Марица и по друг прокопан канал да стигне до Черно море. Чрез тези плавателни канали корабите биха могли да плават от Балтийско море, с което Дунав е свързан в Германия, да минават през Софийското море и по Струма да достигат Бяло море, а по Марица до Черно море. Резултатът – София на три морета.
Безумието и абсурдността на тази идея, както и многократните протести на учени и експерти, не спират разпореждането за началото на проекта. И така в началото на 60-те години, първоначално възприеманият с насмешка проектоплан е приведен в действие. Първоначалната цел е изграждането на канала Павлово – Панчарево с пристанища Павлово, Красно село-Север, Лозенец, Студентски град, Младост и Панчарево.
За подобен мащабен проект обаче е необходим и сериозен човешки ресурс. Властимащите добре осъзнават това и скоро е наредено, че всеки гражданин на София е длъжен да участва в изкопаването на канала с определен брой работни дни на „обекта“ – от 3 до 20 месечно. И тъй като повечето софиянци по това време вече имат постоянна работа, изпълнението на този норматив става факт най-често през почивните дни или отпуските им, а понякога дори по време на самия работен ден. Мъже, жени, деца, учени, писатели, лекари и детегледачки – всички биват заставени да копаят „за родината“. Всяка сутрин 2000 софиянци са събирани от предварително уговорени пунктове, извозвани са до „обекта“, и след получаването на кирки и лопати се залавят за работа. Доказателство за сериозните намерения на партията е фактът, че в първите месеци всяка сутрин черната волга на другарят Младен Стоянов посещава Павлово и Панчарево. И така, ден след ден, кофа след кофа, постепенно изкопаването на „Софийското море“ започва да се превръща в нещо съвсем нормално и рутинно в живота на обикновения софиянец.
Въпреки ударното начало, проектът постепенно започва да създава трудности за властта и завършването дори на първия етап от строежа на канала от Павлово до Панчарево се превръща в непосилна задача. Това се дължи на факта, че на терен работят основно хора, които са много далеч от сферата на строилтестото, а и физическия труд като цяло – учени, лекари, поети и писалите. Освен това липсва и всякаква техника – осигурени са едва 2 багера и 2 булдозера за 17 километра канал. В тази връзка писателят Георги Марков определя проекта не само като безумие, а и като терор над населението, продължил близо 7 години.
Постепенно ентусиазмът спада, темповете на работа се забавят значително, а медийната пропаганда споменава все по-малко и по-малко грандиозния проект на БКП. Изведнъж един ден става ясно, че този проект е напълно невъзможен поради простата причина, че бъде ли напълнен прокопаният канал, градската част на София ще да бъде залята с вода – нещо, за което експерти и учени алармират още преди на софиянци да бъде наредено да копаят.
Историята със „Софийското море“ обаче не свършва дотук. След десетина години на тежко копаене и стотици загубени работни и почивни дни, новата заповед, идваща от върховете на партията, е да се закопае всичко. Софиянци отново нямат правя да негодуват и скоро започват чинно да връщат пръстта в огромната дупка, зейнала в полите на Витоша. Следват години на непрестанен труд, който в крайна сметка заравя не само прокопаният канал, а и цялата идея за превръщането на София в пристанище.