Има ли пилот в самолета на българския спорт?

Живеем във времена, които в никакъв случай не са гладни. Историята на света и на България помни много по-мрачни десетилетия. Днес имаме всичко необходимо, за да градим, да мечтаем, да се гордеем. И въпреки това – народът е неспокоен, раздразнен, сив, сякаш вечно търсещ виновен за собственото си разочарование.

На какво ли се дължи това национално униние?

Нека се огледаме в спорта – едно от най-ярките огледала на една нация. В последните месеци спортната ни хроника би могла да изглежда като песен на успеха, ако не беше упоритият рефрен на дребното, на разделението, на „българската работа“, както би казал Иван Хаджийски.

Тъжно и грозно е това, което се случва с олимпийските ни шампиони Насар, Новиков и Рамазанов

Нашите волейболисти, момчетата, които ни накараха да крещим пред телевизорите „Българи юнаци!“, завършиха втори в света. У нас радостта, уви, трая само една седмица. После дойде скандалът. Федерацията решава еднолично – следващото Европейско първенство, на което сме домакини, няма да е във Варна, както е било договорено, а в София.

Председателят Любо Ганев обяснява: „В столицата залата е по-голяма, повече хора ще подкрепят нашите.“ Варна отвръща: „Ние се готвим две години! Това е предателство.“ И ето – от герои, които обединяват, отново стигаме до ситуацията лагер срещу лагер. Успехът е засенчен от дребнавостта.

Гърми скандал с Насар! Шейхове искат да го позлатят, той отказва заради България и вади лични пари

Същият сценарий, друг жанр – щангите. Карлос Насар стана преди броени дни световен шампион. Само дни след златото вече не говорим за рекорда му, а за скандала около него. Федерацията не дала и лев за подготовка. Той се оправял със спонсори. От федерацията пък отвръщат: „От екипа на Насар не искат да подпишат договор, имат извънредни претенции.“ Отново – никой не посредничи. Никой не пита: „Какво е нужно, за да има ред, прозрачност, подкрепа?“

Футболът ни отдавна е в безтегловност. Борбата, леката атлетика, дори олимпийските структури са парализирани от лични амбиции и институционален хаос. Българският олимпийски комитет е огледало на абсурда – управляван едновременно от две знаменити дами, което на практика значи, че не се управлява от никого.

Община Варна с открито писмо до УС на БФВ

А спортният министър? Той е като призрак от стар филм – появява се рядко, неочаквано, и изчезва преди някой да успее да му зададе въпрос. Няма визия, няма стратегия, няма авторитет. Неговата най-забележима функция сякаш е да не бъде забелязван.

И ето така самолетът на българския спорт лети – без пилот, без навигация, с вятъра на случайността за двигател. Отделните таланти, отделните успехи се появяват като светкавици в нощта – ярки, но краткотрайни. А системата? Тя е все така ръждясала от чиновническо безхаберие, лични интереси и вечната ни неспособност да работим в синхрон, в екип.

Може би затова сме вечно недоволни – защото дълбоко в себе си усещаме, че можем повече.

Може би затова всеки успех у нас завършва със скандал – защото не сме се научили да пазим постигнатото, да градим върху него.

А може би просто, както през миналия век писа Иван Хаджийски, ние още не сме се отърсили от онази особена национална черта, наречена „българска работа“.