ПП лети към пропаст, а България – към двуполюсен модел

Парадоксът на бурното израстване в политиката е, че то често изпреварва съзряването. Така стана и с „Продължаваме Промяната“ – проект, който изгря с претенцията да е антидот срещу корупционния автопилот. Но от самото начало в неговата ДНК бе заложен фаталният код на неоинфантилността – смесица от технологичен ентусиазъм, самодоволна нравоучителност и една безсрамна неспособност да се учиш от собствените си грешки.

Стилът, който „Промяната“ въведе, бе по-близо до стартъп културата, отколкото до държавническата мисъл. Управлението ѝ – сякаш ръководено от алгоритъм, обучен с мотивационни клишета и презентационни формули – започна да се задъхва още при първия досег с реалността. 

Времето на експеримента приключва. Днес, когато столични районни кметове и общински съветници официално напускат формацията, е ясно: краят не е внезапен. Той е логичен. Дори неизбежен.

Въпросът обаче не е толкова за рухването на една партия, колкото за настъпващата трансформация на политическия пейзаж

България се плъзга – или по-скоро се завръща – към двуполюсен модел. Но не този от 90-те години с романтиката на „сини“ срещу „червени“, а нещо далеч по-цинично и технократско, подобно на американския тип дуализъм – без идеологии, но пък с брандове.

Демократична България и БСП ще останат живи, но не и жизнени. Електоралното вдъхновение, което някога носеха, днес се е свило до градски елит и пенсионерски носталгии. Те се превръщат в естетически избор, а не в политическа алтернатива. Бутикови в най-буквалния смисъл – обитават своя ниша, без да заплашват хегемоните.

От другата страна се разгръща едно по-тревожно множество

Националпопулисткият сегмент – Възраждане, ИТН, Меч и Величие – консумира един и същ краен ресурс: разочарование, гняв и протестен инстинкт. Този електорат е флуиден, но не безкраен. А и той чака своя месия – Румен Радев. Все по-ясно е, че ако държавният глава избере да артикулира политически проект, той ще го направи не само със стратегическа прецизност, но и със социологическа гравитация, каквато никой друг в левия спектър не притежава.

Следователно, първият от двата полюса в бъдещата конфигурация вече се оформя – Радев като гарант на социална чувствителност, патриотичен реализъм и институционална хладина. Проблемът е не дали този полюс ще съществува, а с кого ще се сблъска.

В надпреварата за втория полюс има двама кандидати – Бойко Борисов и Делян Пеевски

 Те всъщност са лица на един и същ синдром: персонализирана власт, овладени институции и контролирана публичност. Разликата е в нюансите – Борисов е харизматичен автократ с народопсихологически инстинкт, Пеевски – архитект на невидимата власт, предпочитащ тишината на паралелната държава.

Но двуполюсният модел не търпи троен баланс. Истинският въпрос не е дали, а кой от двамата ще бъде низвергнат. И това, което предстои, не е избор между идеи, а между две политически инфраструктури, всяка с различна степен на легитимност.

 И така, България навлиза в нов цикъл: постидеологически, персонализиран и безмилостен.

 „Продължаваме Промяната“ не просто не издържа този тест – тя дори не го разбра. Потъващият кораб, напускан от съветници и кметове, не е трагедия. Той е предупредителен знак. Защото в политиката, както в живота, важно е не само да дойдеш с гръм и трясък. А да оцелееш със смисъл.

Дуализмът, който се заражда, може би ще е стабилен, но не непременно здравословен. А липсата на автентична алтернатива и безразличието на голяма част от българите към политиката и гласуването само ще го бетонира. 

Преходът към това ново статукво започна. И краят на ПП е не неговият апогей, а неговият пролог.