Изгубен във времето: Тимчо Муцунски се срещна с Клеопатра

Наложи се Тимчо Муцунски, външният министър на Република Северна Македония, да потегли за втори път на пътешествие с машината на времето. След фиаското с палавия Александър Велики и неговите „бодигардове“, мисията бе пренасочена към владетелка, известна със своя ум, красота и стратегическа мисъл.
– Клеопатра! – изстреля премиерът Християн Мицкоски. – Тя е нашият следващ шанс! Велик владетел – точно от нея трябва да произлизаме! Ще отидеш и ще й обясниш, че ние сме нейното бъдеще! И някак я накарай официално да ни обяви за свои наследници!
– Но, господин премиер… – започна Тимчо в последен опит за отмяна на мисията.
– Никакво но! Само не се издънвай като с Александър. А, и този път ще носиш повече дрехи.
След разпореждането на премиера, Тимчо бе облечен в ленена туника, сандали и наметало. Според придворните скопски историчари те трябваше да го превърнат в „перфектен римски дипломат“.
– Нямаш право на нов провал! – скастри го Мицкоски, докато Тимчо се наместваше в седалката на машината на времето, изобретена от Македонската академия на науките и изкуствата (МАНИ), изглеждаща като хибрид между средновековен катапулт и съветски космически кораб. – Крайно време е да натрием носовете на българите и гърците, тези крадци на македонска история!
– Лесно ти е на тебе… Дано наоколо не се навъртат Цезар или Марк Антоний… – промърмори Тимчо, но никой не го чу.
*
След секунди оглушително бръмчене и едно кратко усещане за падане, външният министър на РСМ се материализира в разкошна мраморна зала, украсена със злато, слонова кост и копринени завеси. На престола, силно гримирана, царствена, заобиколена от слуги и котки, седеше самата Клеопатра.
– Кой си ти? – попита тя, лениво размахвайки ветрило от паунови пера, и хвърли на госта поглед, който можеше да подкара Нил обратно към извора му.
– Аз съм Тимчо, пратеник от бъдещето – отговори той с добре репетирана патетика. – Идвам от името на моя народ, който вярва, че е ваш потомък!
Клеопатра сбърчи чело и повдигна вежда с интерес.
– Потомък, казваш? Колко интересно. Кажи ми, бъдещето по-добро ли е?
– Ами… има интернет.
– Интернет? Това някакъв бог ли е?
– Не, по-скоро храм за информация, котешки видеа и спорове между хора, които не се познават.
– Кажи ми, Тимчо от бъдещето, ще бъда ли обожествена след смъртта си?
– Да, прекрасна Клеопатра! Ти ще бъдеш почитана като богиня на… козметичната индустрия! – това беше единственото, което успя да измисли младият дипломат.
Клеопатра се засмя – звънък, но опасен смях, който накара Тимчо да се чуди дали не е направил огромна грешка с идването си тук.
*
Тъкмо когато разговорът потръгна, в залата влезе огромен и мрачен мъж с бронзов загар, брадичка като на комиксовия Батман и изражение на човек, който току-що е загубил на зарове. Марк Антоний.
– Кой е този? – изръмжа той, сочейки към Тимчо с пръст, който спокойно можеше да се използва за чук.
– Пратеник от бъдещето – отговори Клеопатра с усмивка. – Говорим си за… интернет.
– Интернет? – Антоний присви очи. – Кой е този Интернет? Твой предишен любовник? Шпионин на Октавиан?!
– Не, вие не разбирате… – започна да се обяснява Тимчо.
– Значи не разбирам? Може би защото съм глупав? Ти тъп ли ме нарече? Я излез отвън да се разберем като мъже! – кипна римлянинът и извади меча си.
*
След броени секунди, без да има време да осъзнае какво точно се случва, гостът от бъдещето се озова с меч в ръка срещу Марк Антоний във вътрешния двор. Тимчо, който през живота си беше спортувал само тенис на маса, се опита да размаха оръжието с увереност. Но изведнъж забеляза зловещата усмивка на римлянина, която не предвещаваше нищо добро. Направи му впечатление и колко професионално той държи своя меч, който изглеждаше като продължение на ръката му. 
– Уважаеми Марк Антоний, не мога да се бия с Вас в дуел на честта, преди да съм се помолил на своя бог! Религията ми го забранява! – задейства се инстинктът за самосъхранение на Тимчо. 
– А как се казва твоят бог? – попита римлянинът.
– Казва се… ъ-ъ-ъ-ъ… Орбан! – изненадан от въпроса, Тимчо изрече първото име, което му хрумна.
– Добре, тогава помоли се на Орбан, имаш пет минути на разположение. И го предупреди, че след малко ще те изпратя при него! – каза римлянинът и се изхили цинично.
Тимчо това и чакаше. Той клекна в нещо средно между молитвена поза и нисък старт в леката атлетика, а после се изстреля с бързината на гепард към паркираната наблизо машина на времето.
*
Когато Тимчо се появи обратно доста стресиран и оклюман, Мицкоски го чакаше с ръце на кръста.
– Е? Как мина този път?
– Господин премиер… – започна Тимчо и отпи голяма глътка вода. – Според мен и с Клеопатра няма да се получи.
– Какво стана?
– Ами… тя беше заета. А Антоний е доста… ревнив.
– Значи и тя отпада. – премиерът въздъхна. – Тогава какво предлагаш?
– Шефе, нека отида при Климент Охридски, основоположника на македонската духовност? За него съм сигурен, че няма да ми извади меч – с надежда в гласа предложи Тимчо.
Мицкоски се почеса, без да го сърби нищо, и се покашля смутено.
– Остави го Климент. Книжен плъх. Трябва ни нещо по-имиджово. Отиваш при Архимед. Поне с него се надявам да не сбъркаш. Едва ли ще те предизвика на двубой. Най-много да те накара да влезеш в някоя вана. 
 

ОЩЕ ПОЛИТИЧЕСКА САТИРА ОТ АВТОРА:

В Северна Македония изобретиха машина на времето, изпробваха я

Слаба България означава силна Северна Македония