Котките и кучетата могат да се чувстват самотни, депресирани и гневни

"Доскоро в Лондон живееше млада двойка далматински кучета на име Понго и Мисис Понго. (Мисис прибави името на Понго към своето след женитбата, но повечето хора й викаха само Мисис.) Те имаха щастието да притежават млада двойка човеци на име мистър и мисис Душкинг – мили, послушни и рядко умни, почти колкото кучета. Много разбираха от лай – например лаят, означаващ „Навън, моля!”, „Вътре, моля!”, „Побързайте с обяда ми!” и „Какво ще кажете за една разходчица?”. А когато не ги разбираха, често се досещаха – ако ги погледнеш изразително или ги подращиш с нетърпелива лапа. Както много други обичани хора, и те вярваха, че са собственици на кучетата си, вместо да си дадат сметка, че всъщност кучетата ги притежават. Понго и Мисис намираха това за трогателно и забавно и оставяха питомците си да си въобразяват, че са прави."

Доуди Смит, из "101 далматинци"

Може и да не сте чели „101 далматинци”, но все някога сте били притежавани я от някой нахален пес, я от добродушна котка или гладно папагалче (разместете прилагателните според случая). Аз лично съм горда собственост на три жълти мустакати царици и като такава – почетна котка.

А всеки, който е бил някога почетно животно, знае, че любимецът му е личност не по-малко от всеки друг член на семейството. Личност със своя характер, със своите особености и навици и – противно на това, в което ни убеждават много религиозни лидери – със своя душевност. Векове и хилядолетия човекът си пробива път през живота рамо до рамо с животното и се научава да го разбира, да общува с него и да си съжителстват. Но разширяването на собствената ни среда за живот постепенно изтласка косматите и пернатите ни приятели някъде по периферията на битието и последният им бастион стана... собственият ни хол.

Кучето, котката и папагалчето се оказаха мохиканите, които оцеляха в борбата за територия. Приемаме ги за даденост до такава степен, че рядко се замисляме – а комфортно ли им е? Добре ли се чувстват в една толкова нетипична за видовете им среда? Нужно ли им е нещо друго освен редовната паничка с храна и разходката след вечеря? Вижте само поговорките ни – „Ще му мине като на куче”, „Котките имат девет живота”... Свикнали сме да мислим, че животните се оправят сами с проблемите си. Но така ли е наистина? През последните години ветеринари от по-„глезените” нации започнаха да се вглеждат в нещо, което за повечето от нас още

звучи наистина като глезотия – животинската психика.

Често се случва да намираме животното си нетърпимо заради някакво странно поведение, което руши комфорта ни и статуса на дребосъка като уютен домашен аксесоар. Котката пишка в обувките на гостите, кучето лае нетърпимо, папагалът си скубе перата със самоубийствена ярост...

А питате ли се защо е така? Единственият начин на животното – както и на малкото дете – да сподели с вас, че нещо не е наред, че нещо страда, е като действа. Американската ветеринарка и експерт по четиринога душевност Карол Уилбърн се е специализирала най-вече в терапия на стопаните. Нейната цел е да обясни адекватно на стресираните хора, че любимото им животно говори на собствен език за своите си животински тревоги. И най-важното – този език може да бъде разбран.

„Когато се преместите в нов дом или в дома ви се появи нов човек, котките и кучетата може да се почувстват самотни, депресирани или гневни – пояснява тя. – При много животни наблюдаваме и симптоми на посттравматичен стрес – след операция например или след сериозна жизнена промяна.

Всичко това се изразява в необичайно поведение

– те отказват храна или ходят по нужда на „грешните” места, нападат хора или животни и съсипват мебелите.”

Един от необичайните случаи на Уилбърн получава и необичайно разрешение. Котката на една от клиентките й започва неудържимо да „плаче” след сватбата на стопанката си. Месеци наред животното изпада в пристъпи на вой и мяукане и буквално побърква хората около себе си. След като разпитва клиентката за ситуацията и промените в живота й, терапевтката осъзнава, че вероятно животното се чувства изоставено и ревнува. Препоръката й би смаяла не един българин – тя съветва жената да купи “кенгуру” за бебе и да разнася писаната близо до гърдите си, когато върши къщната работа. Чудно, но чудото става – след период на преустановяване на близостта котката се успокоява и приема новия съпруг.

Ревността може да се изразява и по друг начин – в дребни отмъщения като ходене по нужда в обувките или върху леглото например, или категоричен отказ от ласки, достоен за капризна кокетка. Не мислете, че животното битува в свой свят на „долния етаж” на апартамента – не, то живее във вашия свят и участва както може. Усетите ли нещо необичайно, съветът на психолозите е прост – засилете лъча на вниманието и нежността към своя домашен любимец, приобщавайте го към компанията, която го кара да се чувства пренебрегнат, и рано или късно мирът вкъщи ще се възстанови. Прост пример от собственото ми котило – когато Златка роди своите две котенца, тя се превърна в ревнива майка героиня, която привидно не допускаше никого до малките си – фучеше, цупеше се и пишкаше неудържимо върху килима.

На пръв поглед – майчински инстинкт за защита на потомството.

Постепенно обаче стана ясно, че не сигурността на котенцата е това, което я тревожи. Когато им обръщахме внимание, тя вперваше по човешки тъжен поглед в нас, след което изпълняваше един и същи номер – тръскаше се и обръщаше демонстративно гръб на дразнещата гледка. Или тикаше нос под ръката ми, галеща котенцата, и поемаше ласката върху себе си. Стана ясно, че се чувства отхвърлена – това са нейните котенца, обаче тя е нашето коте, искаше да каже тя. Когато с малко усилия всяка игра и нежност бе разпределена равномерно между трите (животните имат невероятно чувство за справедливост), нервите се уталожиха, прахът се слегна и днес вече Златка посреща всяко внимание към чедата си с кротко мъркане.

Животинските психолози предупреждават и че - също като хората - много животни имат фобии. Забелязали ли сте например, че кучето ви се крие под одеялото при всяка гръмотевица? Нови проучвания показват, че това е генетично наследена фобия, която някога е предупреждавала предците им да потърсят сигурно място пред буря. Някои породи са по-склонни към такива тревоги – смелата немска овчарка е една от тях. Проблемът в случая е, че необяснимият страх от някакъв стимул – това може да е тъмна стая, резки жестове, чужди любимци, определени миризми – може да отключи агресия у животното. Когато не знае защо е изплашено или кой е виновен,

то може да стане склонно да напада панически най-близкото до себе си –

често пъти самите вас, а понякога – самото себе си (като се ръфа или блъска в стените например). Какво да правим? Общуването отново е едно от най-добрите решения, макар че не всеки от нас има нервите да потупва успокояващо изнервения пес, особено когато стане нападателен. Специалистите препоръчват обаче и някои трикове. Например разсейващата игра – когато животното се изплаши, привлечете вниманието му с някакъв стимул – хвърлена пръчка, дърпане на въже или игра с топка. Добре е тя да започне, преди паниката напълно да е обхванала животното. Следете за признаци на тревога – рязко повдигната глава, наострени уши, скимтене. Добре ще е и да угадите какво точно тревожи животното ви и да сте подготвени при наближаване на заплахата.

Източник: Obekti.bg