Четенето се превърна в селфи нарцисизъм

Съдейки по своите изключително скромни наблюдения и твърде ограничения си личен опит съм склонен да твърдя, че в последните може би шест-седем години, в нашата страна ясно, отчетливо и вероятно донякъде – умишлено, бе наложена масова елементаризация на отношенията между автора, неговото литературно произведение и читателя, на връзката, релацията между тях.

Масово опростачване на посланията и културата на тяхното възприемане. Разговор, който стана невъзможен. Едно положение, което според мен вече е невъзвратимо, колкото и да ми се иска да не съм прав. Разбира се, правя уточнението, че в тази статия изразявам мнението и вижданията си за масови тенденции и практики, а не са изключенията от тях, чието съществуване в България нямаме право, не можем и не бива да отричаме. 

Винаги съм приемал с особен интерес, доза здравословен хумор и лека подигравателност едностранчиви твърдения от сорта на: „Хората вече не харесват дълбокомислени, дълги и съдържателни творби, и не могат да комуникират с тях, затова и авторите пишат по-повърхностно и простичко“ или, обратното на това: „Авторите вече не пишат дълбокомислени, дълги и съдържателни произведения, защото хората вече не могат да комуникират с тези произведения, и свикнаха да четат простичка, и повърхностна литература“.

Този процес е двустранен, генезисът му е такъв.

И най-жалкото е, че в него няма победители, а само победени, няма насилници, а всички са жертви.

Авторите и произведенията са такива, защото читателите са такива, а читателите са такива, защото авторите и произведенията са такива. Другояче не може и да бъде. Наблюдавам тоталната истерия и мания за показност в социалните мрежи, особено сред младите хора.

За тях сякаш вече няма свещена, лична, интимна и съкровена комуникация с едно литературно произведение – да седнеш с чаша вино в удобен фотьойл срещу камината, четейки въпросната творба на хартиен вариант, например. В тишина. В съзерцание. Усещайки позабравения характерен аромат на страниците и специфичната, неповторима романтика на това да ги разгръщаш жадно една след друга, откривайки нови светове… Без таблети, телефони, лаптопи и какво ли още не. Но оставете материалния носител, на който се чете – не това е най-важното.

Фрапираща е именно споменатата от мен истерия, манията за показност, която е завладяла множество хора и най-вече младите. Да си направиш селфи с книгата, което да пуснеш във фейсбук и/или в инстаграм. Или пък кадър, акцентиращ пак върху цялата книга с част от бедрата ти (особено ако си жена), на фона на жаркото слънце и парещия морски пясък на поредния черноморски (или гръцки) курорт. Да метнеш две-три гениални мисли на Волтер, Чехов (тази за чая и обесването ми е любима) или Стайнбек в социалните мрежи, макар да не си чел дори нито едно тяхно произведение и (много вероятно) да не знаеш почти нищо за техния житейски път.

Да показваш, да демонстрираш, да се изтъкваш пред другите, да унищожаваш смисъла от диалога с творбата – диалог, който трябва да е, пак повтарям, съкровен, интимен, личен, неприкосновен. Важното е всички да разберат, че си се запознал с една творба, а не че тя ти е дала възможност за личностно самоусъвършенстване, трупане на ерудиция и самочувствие, достигане на вътрешно спокойствие и по-сложни мисловни процеси, емоционално, интелектуално и духовно израстване… А и средата, в която ни се налага да четем не е най-здравословната, макар това въобще да не е оправдание. Тя е по-скоро допълнителна причина за масовата елементаризация на отношенията в триадата автор-произведение-читател, на нарушената връзка между тях.

Трудно ми е да си представя как би могъл да вникнеш в съдържанието и дълбокомислените послания на „Бесове“ на Достоевски, докато пътуваш в метрото или трамвая. Или пък да изстискаш максимума от диалога си с „На изток от Рая“, докато си се изпънал да се печеш на Слънчака, а около теб пердашат бири и белот. Към всичко това, естествено, се адаптират немалко автори, които създават творби, за които предварително знаят, че ще се „котират“ добре в масовите читателски среди. Правилата са: по-кратко, по-простичко, по-повърхностно.

Няма нужда да се правиш на новия Гьоте, защото Гьоте, по правило, не се пуска в социалните мрежи и не се чете по морските курорти. Вероятно понеже е казал, че „Човек вижда толкова, колкото знае“. Не е удобно, нали разбирате. Голяма част от гореспоменатите от мен автори са зажаднели за слава, известност и финансови облаги, като се самозатварят в едно измислено пространство, представяйки си, че са алфата и омегата на нашата съвременна литература.

Така не мога да разберат колко мимолетен е този лицемерен и фалшив свят, как балонът се надува бързо и също толкова бързо ще се спука. Еднодневки-графомани, претендиращи за нещо много повече от това, което в действителност представляват. Но и читателите могат да ги игнорират, само че това в повечето случаи не се случва – те харесват онова, което им се предлага, затова и то продължава да им се предлага. Следователно, кой е виновен за нарушената връзка между автор, произведение и читател? Всички. И пак повтарям: победители тук няма. Има само жертви. Като във всяка война.

Автор: Атанас Янев
Източник: actualno.com