Минималната работна заплата - силно лекарство със сериозни странични ефекти

От много глава боли. Някой трябва да припомни това на Саджид Джавид, новият министър на финансите на Великобритания. Миналата седмица той обяви увеличение на минималната работна заплата до две трети от медианната, което би я вдигнало до около 10,50 паунда на час, пише Тим Харфърд за Financial Times.

Плановете му трябва да се реализират през 2024 г., ако приемем, че междувременно не се случат непредвидени събития в британската политика. Камарата на представителите в Конгреса на САЩ има същия срок наум за повишаване на федералната минимална заплата от 7,25 на 15 долара. След изборите през 2020 г. това може да си проправи път. 

Опасявам се, че се плъзгаме към сериозна грешка - може би не сега, но скоро. И не е късно да я избегнем.

Тази грешка има три елемента. Първият е мащабът на промените, които се планират. Когато минималната работна заплата беше за пръв път въведена във Великобритания в края на 90-те години на миналия век, нея я получаваха само няколкостотин хиляди работници. През миналата година 2 милиона работници получаваха минималното възнаграждение. И според Resolution Foundation, аналитичен център, който силно подкрепя увеличаването на минималната заплата, ако тя беше две трети от медианния доход за миналата година, щеше да се прилага за близо 5 милиона работници. Предложението на Джавид е драматично разширяване на броя на хората, чиито заплати се определят от правителството, а не от търсенето и предлагането. Предложенията в САЩ са още по-сеизмични. Това е по-голяма идея, отколкото повечето хора осъзнават. Да се надяваме, че е и добра.

Вторият елемент на грешката е политизирането на минималната заплата. Това е нещо познато в САЩ, където тя лъкатуши според прищявките на Конгреса. През годините тя се е движела между 4,17  и 11,55 днешни долара. Последното рязко увеличение беше през 2007-2009 г., тоест в лапите на голямата рецесия.

Повечето страни използват формула или технократска комисия, за да определят минималната заплата. Обединеното кралство беше сред тях до 2015 г., когато един от предшествениците на Джавид, Джордж Озбърн, реши, че може да има някакво мимолетно политическо предимство в заобикалянето на комисията и приписването на заслугите за повишаването на минималната работна заплата на правителството. Джавид постъпи по същия начин. В крайна сметка британската политика има достатъчно експерти.

Това е неразумно, тъй като преценката каква да бъде минималната заплата е по същество технократска. Има баланс. Когато забраним на работодателя да плаща по-малко, ние се надяваме, че нископлатените работници ще получат повишение на заплащането, но се страхуваме, че те просто ще бъдат уволнени. Компромисът изисква доказателства за оценка.

Нещо повече, компромисът е асиметричен. Всяко повишаване на минималната заплата печели незабавна похвала, докато загубените работни места се губят постепенно, докато фирмите се въздържат от наемането на работна ръка или купуват машини, спестяващи труд. Когато ползите са незабавни, а разходите се забавени и скрити, най-добре за всички е решението да се делегира на някой, който не се кандидатира за преизбиране. Освен това не е лесно да се поправи грешка. След като минималната заплата веднъж се повиши твърде много и новата машина е инсталирана или фабриката е преместена в чужбина, обръщането на политиката няма лесно да върне старите работни места.

Третият елемент на потенциалната грешка е ребрандирането на минималната работна заплата като „национален екзистенц минимум“. Това е сериозна концептуална грешка. Трябва да се определи минимална заплата с оглед на компромиса между по-добро заплащане и по-малко работни места. Това е вярно, независимо дали минималната заплата е половината от това, с което човек би могъл да живее, или десет пъти повече.

Аз съм изцяло „за” всеки да получава достатъчно доход, за да живее - и в богати държави като Великобритания или САЩ „достатъчно, за да живее“ трябва да означава много повече от храна, дрехи и подслон. Но ако приемливата жизнена заплата е по-висока от минимална заплата, която би унищожила милиони работни места, това не е проблем, който законодателството може да реши.

Вместо това се изисква правителството да предостави някакъв базов доход или данъчен кредит. Ребрандирането на минималната работна заплата при Озбърн беше съчетано с намаления на данъчните кредити. Това беше перфектният пушек. В дългосрочен план минималната работна заплата трябва да бъде подкрепена от инвестиции в образование, инфраструктура и други мерки за производителност, които дават възможност на всеки работник да спечели добри пари. Ако работниците нямат среда, в която могат да бъдат продуктивни, по-високото заплащане не може просто да отразява желанието ни.

Не искам да звуча твърде апокалиптичен. В Обединеното кралство увеличението на минималната работна заплата се отрази на проблема с ниското заплащане без видимо влияние върху заетостта и само с малко въздействие върху отработените часове. Международният опит показва смесени резултати: в равносметка той сочи, че минималните заплати могат да унищожат работни места за нискоквалифицираните, но може би не толкова драматично, колкото се страхувахме ние икономистите. Възможно е, но не е сигурно, че по-нататъшните повишения ще донесат допълнителни ползи.

И все пак е опасно да гледаме на минималната заплата като на безплатен обяд - нещо, което трябва да се осигури от политиците, без да се помисли нито върху доказателствата, нито върху рисковете. По-скоро тя е като силно лекарство със сериозни странични ефекти. Трябва да се взема предпазливо и под лекарско наблюдение, да не се смесва със захар и да не се поглъща наведнъж.