Близо 350 са жертвите на домашно насилие в Бургаска област, но повечето не търсят помощ
Валентина Станкова е директор на Центъра за социална рехабилитация на лица, пострадали от насилие в Бургас. Работи по проблема с домашното насилие вече 9 години, от самото създаване на центъра, който е ангажиран главно в тази насока. Провежда консултации с жертвите на домашно насилие, а юридическите субекти в центъра работят по стартирането на дело за домашно насилие и издействане на ограничителни заповеди. Организират се беседи в специализирани програми за извършители на насилието, които имат заповед от съда да посещават такъв специализиран център, в случай, че се докаже, че са упражнили насилие. Центърът разполага с 6 социални структури, които оказват помощ и на пострадали от сексуален тормоз, трафик на хора и др.
-Защо жертвите отново се връщат при насилника си?
-Идеята е да успеят да излязат от този омагьосан кръг. И не е въпросът, че няма такива услуги, напротив, има. Бургаската организация разполага с два кризисни центъра, където те могат да се настанят за период от 6 месеца, достатъчно време да си намери нова работа или квартира, да получи подкрепа на близки и приятели. Истината обаче е, че голяма част от жертвите все още не търсят помощ, защото имат зависимост от насилниците си. Чисто психологически това е т.нар. „Стокхолмски синдром”, който може да е много задълбочен, ако насилието е траело дълги година. В такива случаи психологическата работа е дългосрочна и задълбочена.
-Г-жо Станкова, често ли получавате сигнали за домашно насилие и как обичайно се развиват подобни неприятни случаи?
-Трудно се излиза от този омагьосан кръг сам и най-голямата трудност за нас като екип на психолозите е, че трудно убеждаваме жертвите, че е наложително да посещават психологическа рехабилитация. Те не разпознават и не оценяват важността на психолога в тази ситуация. Като цяло българинът не разбира потребността, когато имаш проблем да потърсиш експертна помощ, а нуждаещите се пък още повече. Институциите станаха достатъчно сензитивни. Проблемът вече е в емоционалната интелигентност на жертвите - да потърсят помощ, за да излязат от тази ситуация.
-Може ли да се усети моментът, в който е необходимо човек да подаде сигнал, преди да се е превърнал в жертва?
-За всеки е различно. Повечето, които сме анализирали, са отраснали в семейство с насилие и техните майки са били жертви на насилие, те копират това поведение и дълго време го търпят, защото за тях това е някаква приета норма. Те не разбират, че не е нормално да те обиждат, да ти посягат физически, да те преследват, да те унижават като цяло. Така дълго време могат да стоят в такава ситуация и да не потърсят подкрепа, да не кажат на никого. Дори и да решат, подтиквани от близки или полиция, да посетят такъв център като нашия, трудно биват убеждавани, че действително имат проблем. Изходът е благоприятен за тези жени, които не са били в описаната ситуация, сензитивни са и осъзнават, че това е проблем, за който трябва да сезират институциите. Не можем да работим, ако жертвите не са дошли доброволно при нас, с желание за подкрепа. Връщам се към случая със семейството от ж.к. „Меден рудник” /ВИЖ ТУК/ - тази жена, която е малтретирана пред детето, не ни е потърсила, а можехме да й съдействаме, няма как да накараме човек да потърси помощ, ако той сам не го осъзнае като потребност. Хората вече станаха много по-чувствителни, съседи започнаха да сезират полицията. Преди домашното насилие беше табу, дори преди полицаите не го разбираха-оприличаваха го със семеен скандал. Сега не е така, има достатъчно услуги, въпросът е да се престрашат да направят първата крачка.
-Каква е причината много от жертвите да не желаят да направят тази първа крачка? Срамуват ли се? Страхуват ли се?
-От една страна е страх, че ако предприемат действия, насилникът им ще стане още по-строг в действията си. Другото е, че не вярват в помощта на институциите. Трето е, че е може би нямат подкрепата на близките, а тя е важна в такъв момент. Все още има хора, които смятат домашното насилие за голям срам, както и развода. Жертвите се притесняват да споделят пред близки, за да не бъдат игнорирани, неразбрани. Някои се страхуват от това, че през годините, когато насилникът ги е ограничавал- като образование, социална среда, нямат ресурсите и възможността да се справят сами-нямат образование, нямат работа, нямат самочувствие. Те изпитват финансова зависимост, която е сериозна пречка, за да не предприемат тази първа крачка.
-Възможно ли е след години проблеми едно семейство да се съживи, да се възроди?
-Ние сме оптимисти. Ако жертвата премине такава психологическа програма, а насилникът пък премине през тази за упражнилите насилие, семейството може да се запази. За съжаление в закона за защита от домашно насилие е разписано насилникът задължително да се подложи на посещения с психолози. При жертвите посещението на тази програма е с пожелателен характер, а трябва да стане задължителна според мен, защото в такава ситуация насилникът опитва да се пребори с проблема, а жертвата не. Тя трябва също да покаже инициативност, да се усъвършенства, да промени поведението си, защото при жените обикновено същото „жертвено поведение” ще го покаже и в следваща любовна връзка. Затова ако двамата преминат през 6-месечна фамилна терапия това семейство може да продължи по по-добър начин взаимоотношенията си.
-Какво сочат данните за Бургаска област?
-Статистиката за Бургас е страшна. Преди 3 години имахме 3 убити жени за един месец от съпрузите им. Средно годишно около 300-350 (б.а.)* са жертвите на домашно насилие. Около 120-150 са стартиралите съдебни дела с искане за ограничителни заповеди. Данните сочат, че над 95 % от жертвите на насилие са жени, все пак мъжът си остава по-силния пол, но историята познава и няколко единични случая, когато мъже са подавали сигнали и са ставали жертви, но по-скоро на психически тормоз от страна на техните съпруги. Не малък е броят и на възрастни хора, които са станали жертва на насилие, като те биват тормозени от децата или внуците си, а причината предимно е изнудване за пари, подтикнати от прекалената употреба на наркотични вещества. Почти всеки 4 случай е за насилие над възрастни хора. Имаме и мобилен екип, който действа на терен и се отзовава по сигнал, отиваме на място. Работим и в тясна връзка с органите на реда, защото все пак те са хората, които първи се сблъскват с жертвите.
-Какви са мотивите на насилника да посегне на жена, дете или родител?
-Причините са много. Те също са жертви , защото копират модела, в който те са израснали. Те трябва сами да разберат каква е причината за тяхното агресивно поведение и най-вече да успяват да преброяват до 10, защото обикновено проблемът е свързан с гнева. Насилниците трудно успяват да контролират гнева си, въпреки че са интелигентни и с добра работа, но са с нисък праг на владеене на гнева. Това пак е в резултат от възпитание и начин на живот в семейството. Насилниците колкото и да са черни, те също са жертви на ситуацията. Удрят, бият и изпускат нервите си, когато са употребили алкохол или наркотични вещества.
-Живеят ли жертвите в страх дори след края?
-Има случай, когато психическият тормоз е по-силен от физическото насилие. Напоследък кибернасилието в социалните мрежи (обиди, заплахи, следене) и изнудването намират все по-често място в нашия живот. Лошото е, че българският закон не може да защити жертвите на кибернасилието. Ние нямаме закон за този тип тормоз. Тук няма физически контракт, но данните сочат, че случаите с дебнене на жертвата нарастват. Това е изключително тежко за жертвите, а самото преследване е предпоставка за убийство.
*Статистиката е на база данните, получени само от Центъра за социална рехабилитация на лица пострадали от насилие в Бургас
2
Коментара по темата
2.
Az
13.12.2017 08:42:12
Sprete da si izmislqte statii we hilqdi pati sam vi kazval nekadarnici kato ne sa potarsili pomosht kak reshihte che sa 350 pedali
1.
*********
13.12.2017 08:26:09
Коментарът беше изтрит от модераторите, защото не беше по темата на материала, за който се отнася.