За главата на един министър
Една вечер преди много години, през далечната ’85 година, майка ми се прибра вкъщи разстроена от нещо, на което става неволен свидетел. Минавайки край Клуба на журналистите на „Граф Игнатиев“, там където сега е „Конфети“, вижда как излизат Дончо Цончев и Вежди Рашидов, чието име чух тогава за пръв път. Към тях се приближават двама души, които ги спират и явно искат да видят документите им. По онова време имахме само паспорти, лични карти не съществуваха, и бяхме длъжни винаги да ги носим със себе си. Вежди Рашидов дава своя и става ясно, че нещо не е наред, при което двамата цивилни агенти на ДС го помъкват грубо със себе си, защото името му в паспорта не е сменено с българско. Всичко това се случва в най-жестокото време за сънародниците ни от турски произход, когато те са принудени да се разделят с имената им, дадени от майките и бащите им, за да вземат български имена. Възродителният процес се материализира в центъра на София пред очите на майка ми.
От биографията на Рашидов в Уикипедия разбираме, че майка му Кадрие Летифова е била известна певица, която умира млада и го оставя сирак в 4 клас. Три години живее и учи в сиропиталище в село Студен кладенец, а после художническият му талант му помага да влезе в Художествената гимназия. И от там биографията му е известна на всеки българин.
Току-що приключиха празниците на българската култура в Париж, на част от които бях пряк свидетел, както и участник. Присъствах на второто откриване на изложбата „Епопея на тракийските царе“, както и на концерта в Нотр Дам дьо Пари на хор „Йоан Кукузел“. В най-прекрасния сезон в Париж, пролетта, попаднахме в слънчево, лятно време с цъфнали дръвчета, отрупани с бели и розови цветя. Няма да описвам красотата му, защото тя е всеизвестна и бляскава. Елегантността и вкусът на парижани са ненадминати.
Сравненията с тях, с нашата малка, бедна държава, са нелепи. И ненужни. Това, което може да достави само тъга, трябва да бъде игнорирано, за да можем да имаме някакво национално самочувствие. В този смисъл двете събития, организирани от най-оплювания български министър, единственият не-етнически българин министър на културата, са ненадминати по мащаб и по сърце, с което са организирани. Без да познавам Вежди Рашидов добре, срещала съм се с него два пъти на две срещи с Клуба на писателките, напълно ми е ясно, че тези неща не стават само с хладен разум, високо образование и елитна принадлежност. За да ти дойде на ум мегаломанската мисъл да изложиш национални съкровища в Лувъра и да направиш концерт в Нотр Дам – два от стълбовете на световната култура и цивилизация, трябва да имаш и нещо повече. На жаргон се казва „топки“. Но и топки само не стигат. Трябва сърце. Трябва и любов към страната, която искаш да издигнеш на такова високо място. Мащабът на организацията по двете събития е зашеметяващ за нашите представи и размери. Говоря за духовни и материални мащаби, които са несъизмерими с тези на Франция, и все пак турчинът Рашидов успя в две последователни вечери да вкара името и културата на България не само в ушите и очите на парижани, но и на целия свят. Изложбата в Лувъра беше отразена и в световните медии.
Вежди Рашидов е всичко друго, но не и прост човек.
За добро или лошо, той е и до голяма степен артист, живял в сиропиталище на село, и именно това го кара понякога да говори емоционално и непремерено – не като политик, който не бива да се поддава на провокации. А провокациите не липсват, защото той самият ги провокира непрекъснато с ексцентричната си, понякога твърде груба и непремерена реч, както и с личните си избори на съпровождащи го думи и хора, и дава твърде лесен повод да бъде безмилостно отразяван от немалкото му врагове. Прекалено емоционален, той дава на враговете си, преоблечени от провинциални момчета в елит, вече повярвал си, че е едва ли не американски, прекалено много поводи, които са абсолютно ненужни за когото и да било в България, да го атакуват като облак от скакалци.
Интересното при облаците от скакалци е механизмът, по който той се случва. Скакалците летят, за да избягат от скакалците зад себе си, които правят всичко възможно да ги захапят отзад. Тези, които не успяват да избягат от гонещите ги, биват изядени. Другите продължават да летят напред, опитвайки се да унищожат скакалците пред тях.
В последните дни България е облак от скакалци.
И този облак не руши само Рашидов, той руши България. Реакциите около събитията в Париж показаха, че врагът не е отвън, а отвътре. Да, всичко може да бъде обяснено с бедност, #кой, комунизма, турското робство, но в чужбина никой не го интересува какви безчинства извършваме един срещу друг тук. Наблюдавам вече от години как всяко построено или създадено нещо от Рашидов е обречено на облак скакалци, които искат да докажат, че то няма стойност, че е грешно, глупаво, че е нищо, нула, искат да го унищожат. Безкрайни подигравки заради Музея на социализма, безкрайни атаки за ремонта на Класическата гимназия, същото за музея „Квадрат 500“. Разбира се, не е необходимо всички да го харесват. Присъствието на едни и същи имена, откриващи музеи и изложби, никак не му помага. Време е да даде път на нови, по-млади хора, които да бъдат създадени като познавачи и куратори, ако не поради лично убеждение, че трябва да го направи, то поне заради чувство за самосъхранение. А и за да бъде в крак с времето. Времето не търпи застоялост.
Би било чудесно Министерство на културата да си направи труда и да опише в публичен документ поименно всички построени и създадени културни институции от всеки министър на културата от 1990 г. досега. Нека да видим черно на бяло кой какво е направил в чисто материален план за културата на България. Какво е оставено, както се казва „камък върху камък“. Защото то остава.
Разхождайки се из Париж си говорихме за това, че ИДИЛ ще се затруднят страшно, ако трябва да унищожат града. Всичко е градено с мисъл, визия, сила, мощ, пари. Да остане през вековете. Ясно е, че не можем да се мерим с тях, но нека да знаем кой министър какво е оставил след себе си извън спогодбите, фестивалите, реформите и т.н.
Времената се менят, а ние тук като че ли не само оставаме същите, но ставаме и все по-зли. Няма как да се надяваме, че младите ще са различни, ако те живеят захранени с нашата злоба. Начинът, по който българите в социалните медии реагираха на мащаба, с който Рашидов проведе културния десант в Париж, беше под всякаква критика. Но излишно е да се говори за срам, тази дума за нас отдавна е празна и безсмислена. Срамът беше изгубен в превода на прехода.
Вежди Рашидов създаде европейско събитие в центъра на Европа, ние нахранихме него и демоните си. И все пак остава това, което остава. Историята ще помни тези събития.
И извън цялата конфликтност на ситуацията аз съм безкрайно щастлива, че ние от Клуба на писателките създадохме удоволствие на българските ни сънародници в Париж. Бяхме представени от най-представителния български посланик, който съм срещала, посланик Ангел Чолаков. Дойдоха много жени, което беше чудесно, защото ние сме това – работим за жените в българската литература, а след четенето посланик Чолаков покани всички на чаша вино. Присъстваха хора от всички поколения. Една елегантна дама ми сподели, че е емигрирала по време на комунизма и оттогава не се е връщала. Беше изключително развълнувана от това, че ще може да чете нова българска литература. Всички си тръгнаха доволни от разговорите ни, както и от книгите, които им подарихме, а аз съм безкрайно щастлива, че им доставихме радост. Като човек, живял 20 години далече от Родината, аз знам какво означава всеки досег с българска култура, когато си далече. Изключително жалко е, че правителствата ни не успяха до този момент да създадат връзка между общностите ни в чужбина и България. Това е огромен политически пропуск, за който предизвиквам правителството на Бойко Борисов да помисли по-сериозно. Само биха спечелили от това.
Вежди Рашидов е нестандартен човек, а нестандартните хора тук виреят трудно. Както и да ги съдим обаче, историята ще е окончателният съдник. Не поканените или непоканени медии афилиирани към различни партии или икономически кръгове. Ще припомня на всички, свързани с която и да е власт, които злорадстват в момента на гърба на министъра на културата, че ако някой ден стигнат до Лувъра и Нотр Дам, дай Боже да доживеем отново някога да се случи, да не се заблуждават – тях ги чака същата лайняна баня. Това е грозното, отблъскващо лице на България, което не е за пред хора. И когато не сме нищо повече от това, сме просто едно НИЩО. И това ще ни руши и унищожава, докато ни има като народ.
3
Коментара по темата
3.
Софийска баничка
22.04.2015 11:31:25
Мадам Ф,
Вие пък разточете една баклава и я занесете на Веждито!
Вие пък разточете една баклава и я занесете на Веждито!
2.
много точно казано!
18.04.2015 20:47:35
Страхотна статия! Дано повече хора я прочетат и се замислят върху точните думи на автора Милена Фучеджиева!
1.
Наблюдател
18.04.2015 19:28:42
Всички признаваме, че основна българска черта е ЗАВИСТТА, но когато някой друг ни го каже, ТЪРСИМ ОПРАВДАНИЕ в ДРУГИТЕ!