Семейство Велчеви водят моливната индустрия у нас
Предприемчивият някога дух на семейство Велчеви създава първата в страната моливна фабрика “Девеко” в Бургас, чийто размери в годините я разрастват на европейско ниво. Неговата потомка Стефка Велчева-Константинова ще разкаже своите спомени. Въпреки златната си възраст дамата пази историята за своя род жив в сърцето си.
Стефка Константинова започва своя разказ със своя дядо Велчо Велчев, родом от Жеравна, роден през 1872 година. Неговият баща бил заможен за времето си, от прогресивно мислещите, макар от селско потекло. Притежавал много земя и рогат добитък, но това не го влечало. Искал е да се занимава с мода, а мечтите си развива като създава в Жеравна голяма работилница, но не шивашка, а както им казвали тогава дрехарна, в която се изработвали по-изискани тоалети, както му казваме днес - модно ателие. Когато в края на века модата навлиза в България целият Котленски край, който по това време е бил доста развит, както и Сливенският край, са били обслужвани от дрехарната на Велчев. Намира си съпруга от Жеравна, с която създават 5 деца – 3 момчета и 2 момичета. Потомството израства будно, закърмени в духа на патриотизма. Синовете на Велчо залягат над учебниците, а той самият е против те да продължат занаята му. Единият от тримата братя – Димитър след завършване на гимназията се отдава на учителстване във Варна. Той обаче не се примирява с школските дела и търси късмета си в Бургас. По това време градът ни търпи бурно развитие – гради се пристанището, градът е отворен към железницата. Димитър се заселва в Бургас и започва работа като журналист във вестник „Бургаски куриер”, а брат му открива печатница. Нещо обаче тревожи съзнанието на будния потомък на семейство Велчеви Димитър - 80 на сто от населението в Бургас е гръцко по това време. Трудно се примирявал с това, че в учрежденията се е говорило предимно на гръцки, на езикът на южната ни съседка се преподавало в училище, на гръцки са били провеждани и литургиите в храма. В борбата си с гръцкото влияние той се свързва с видни бургазлии. Начинанието им постига успех - в черквата „Св. Богородица” службите започват да се водят на български език. Участва в създаването на Търговската гимназия, в която се преподава също на български. Не забравя за журналистиката и след време заминава в София, където работи във вестник „Вечерна поща”. Макар да просперира като журналист, осъзнава, че няма да може да изкарва прехраната си с писане. След време прави книжарница в Бургас. Едната е била на мястото, където преди години се е намирал старият часовник на Бургас. Тя била малка, в нея се предлагали предимно книги и канцеларски материали. Другата книжарница, която създал, била доста внушителна за времето си, построена на 2 етажа. За годините си тя била уникална, предлагала музикални инструменти, обувки, дрехи, наред с канцеларските материали. Стоката била изключително немска и се считала луксозна за времето си. Имало и щанд за очила, за който бил назначен вещият в оптиката специалист Стефан Купенов. Дори имало специален уред, измерващ диоптъра. Димитър се жени за красива, заможна и даровита жена. Съдбата ги дарява с трима сина, също възпитани както него в буден дух и любов към работата. Дори малки, те помагат на семейството. Тримата братя получават образование в икономическата гимназия. За единия от тях Петър е баща на нашата разказвачка за своя род Стефка. Семейството си спомня една интересна случка с него, която показва първата проява на неговата дарбата да се занимава с машини. Една есен класният ръководител на Петър отива при директора и съобщава, че той не е посещавал училище от цял месец. Понеже баща му е в управата на гимназията, с половин уста му съобщават новината. Възрастният Велчев запазва самообладание, разказва само на съпругата си. На другия ден изпращат тримата си синове на училище, но виждат, че Петър поема към хангарите на пристанището, преоблича се и се курдисва до една лодка. Смаяните родители не наказват сина си, не му забраняват да изработи лодката, но му казват, че ще я строи, когато е свободен и за нищо на света не трябва да остава училището на заден план. Тримата братя искат да продължат своето образование, а най-доброто през тези години е навън. Затова заминават в Германия. Големият брат Велчо следва икономика, Димитър машинно инженерство, а най-малкият Иван – оптика. Западната обстановка им влияе, имат много идеи, сред която да изградят моливна фабрика у нас. Със средства да осъществят мечтите си им помага баща им, като им дава 2 милиона, но с уговорката да вдигнат европейска фабрика. У нас обаче няма специалисти в тази област, затова търсели съвети от Германия и Чехия. Така започнало създаването на първата моливна фабрика. Големият брат бил търговски директор, а Петър технически директор на “Девеко”. Заради техническото образование на Петър строежът паднал на неговите плещи. Сам построил много от машините. Наети били 120 работници, пред които нито за миг не се държал като такъв, напротив бил рамо до рамо с тях. За по-добро качество на продукцията Петър заминава за Америка, от където внася кедрова дървесина, по-подходяща за изработката на моливите. Тогава успехът му тръгва главоломно. Асортиментът е много богат, правят се още моливи, боички, мастила, тебешири, ленти за пишещи машини и др. Когато заводът започва да се мери с чуждите производства, идва национализацията. 17 декември е дата, в която фабриката е национализирана. На поста директор сяда един от най-добрите работници за “Девеко” - Станчев. А Петър остава без работа. Касата на фабриката е запечатана, а в нея има пари и злато. Там са съхранявани бижута на неговата съпруга. Изчезва и наскоро закупената от семейството кола „Студебейкър”. Независимо от всичко, Петър приема фактите. Тръгвайки си от фабриката, същия ден, в който научава за национализацията неговият познат Бай Иван го пресреща и му съобщава, че жена му е на смъртно легло и се нуждае от пари за лечение. Макар да е без работа и с неясно бъдеше, Петър вади портфейла и отделя половината от наличните левове в него, в името на спасяването на човешки живот. Добрината му се връща още след часове. На следващата сутрин той решава да поспи – все пак не е на работа и не е нужно да става, както досега в 4 часа. Около 6 се звъни на вратата – съпругата му е притеснена да не би властите да идват да го приберат в затвора, или да го изселят, все пак тогава времената са такива. На портата има мъж, който обяснява, че идва от Пловдив, в ръцете си държи куфарче, в него има милион лева. Богат българин, научил, че фабриката е национализирана и че доскорошният фабрикант е останал без пари, прави този жест към него. Тогава Петър разбира, че дребните пари, които дава за спасяването на човешки живот, са му върнати още на другия ден в пъти.
Съвсем скоро обаче от фабриката виждат, че без него работата не върви и го викат на работа. През 1962 година Петър отива в Америка при колегите, с които е завършил и с които е успял да внесе кедровата дървесина. Там има и братовчед, който плаща голяма сума на държавата, за да може да отиде там. Но сърцето го тегли към родината и се връща след няколко месеца обратно.
|
|
През 1928-1929 година морето замръзва, а Несебър остава буквално откъснат от света. Целият провлак е замръзнал, трагедията е пълна - няма вода, няма хляб, няма лекарства, деца и възрастни умират. Близък на Петър Велчев го намира и моли за помощ. Без да се замисли той приема, натоварва дърва от Странджа с волски каруци, събира храна и лекарства. Известява за трагедията свои състуденти от Швеция, които се свързват с Червения кръст на страната. Те идват в Несебър и 2 месеца, заедно с Петър, помагат. За добрината си пратеник на Густав Шести – крал на Швеция, носи поименен медал за заслуги на смелия българин. Преди няколко години неговата дъщеря Стефка приема от неговото име званието на Община Несебър „Почетен гражданин”. Паричната стойност на отличието бива дарена на дома за деца в Кошарица, за закупуване на камера. Стефка, заедно със сина си Джино, не се замислят нито за миг дали да дарят средствата, понеже това е заветът на семейство Велчеви.