Капка в морето на българското плагиатство
Кое ли из нашенско не ни е менте, че и образът на една вестникарка също да не е обикновен фалшификат.
Та тази госпожа понякога пише и книжлета. Я за Ванга, я за Вера Кочовска, я за Орфей... Винаги съм се учудвал как е възможно автор, уважаващ себе си, да се захване да пише за човек, за когото вече са излезли 10, 20 и дори 50 книги. Отговорът е на повърхността: един джебчия винаги се чувства много по-добре, ако има около себе си двеста джоба за тараш, отколкото един-два.
Сега въпросната писателка е издала новата си творба, озаглавена „Аз съм Дънов", която според специалисти по всичко била хит на пазара. Жълти многотиражки отразиха събитието като тук-там отпечатват по някоя глава от гениалната творба. Зачетох се и аз – в откъса, публикуван в бр. 11 от 17 март на в. „Минаха години“. И какво?!
Усетих се, че чета себе си. И по-точно текста, публикуван в „Десант" на 19 октомври 2012 г. със заглавие: „Любомир Лулчев и разбойниците от тайните служби". За това как българският феномен открива отвлечения Мусолини.
|
В книгата „Аз съм Дънов“ авторката е преписала информация, публикувана досега единствено в „Десант“
|
Не съм от вчера във вестникарството, за да не съм наясно и с перверзното тълкуване на авторското право – една история, вече отпечатана, става обществено достояние. С други думи, всеки може да си бърка, да вади колкото му трябва на оня принцип от първите години на гонене на светлото бъдеще, в които хит беше мъдростта: „При комунизма всичко е общо“.
Само че то има журналистическа етика (чувал съм, че и Комисия по журналистическа етика имало към СБЖ, само дето това е като онова, което всеки знае, че го има, но никой не го е виждал).
Спомням си в тази връзка една изключителна книга на Стилиян Чилингиров – „Какво са дали българите на други народи". В нея писателят добросъвестно е отбелязъл всеки ред, който е ползвал – от кого е, в кой вестник (дори провинциален) е отпечатан...
|
|
И за да приключим с плагиатството, ще ми се да кажа: „Абе, Капке, нали беше в миналото забравимо снаха на Радой Ралин, който бе казал: „Да преписваш ти буквално, туй е дело криминално, затова се предпазвай – не преписвай, ами преразказвай". Да беше ме преразказала!
Само Господ знае колко автори още ще прочетат себе си във въпросното книжле.
Но има и друго – многострадалният читател ще срещне в изданието и всякакви глупости и покрай преписаните свестни работи, ще вземе за чиста монета и нелепостите, които Капка Георгиева измисля, когато не преписва.
Като например, че Лулчев предупредил цар Борис ІІІ за готвения за 16 април 1925 г. атентат в „Света Неделя" и Негово величество не отишъл там, а бил на погребението на двама летци. Човек трябва доста да хвърчи из облаците, за да измисли някакви си пилоти за тая дата при цялото изобилие от подробности.
Георгиева не е пропуснала и простотия около името на култовата комунистка Цола Драгойчева. Лулчев, видите ли, бил убедил цар Борис да помилва 42-ма комунисти със смъртни присъди, една от които била на неотразимата баба Цола. Визира се времето 1941-43 г.
Само дето тогава Драгойчева е осъдена на смърт задочно. А царят (тук Капка не е виновна, нашите историци просто не са се разровили) в този период не се е занимавал с помилвания по простата причина, че това му право е отнето от деветнадесетомайци. А след като те си отиват от властта, монархът така и не си възстановява това право.
Но Капка Георгиева дрънка това най-вече, за да покаже колко върла и нагла е баба Цола. Вместо да се бори за спасяване на Лулчев от Народния съд, тя отива при съветския посланик и иска смъртно наказание за него. И московският генерал-губернатор чуква токовете пред властната дама и главата на Лулчев хвръква.
Май авторката на „Аз съм Дънов“ бързо се уморява при четене и преписване. То си е зор, та не е дочела нашата публикация в „Десант". В нея подробно сме се спрели на истината около разстрела на окултиста.
А писанията на Георгиева не са нищо повече от един случай, който е капка в морето на българското плагиатство... Добави Коментар