Лафът на Щастливеца "царица е парица" си остана национално кредо
Публикуваме мнението без редакционна намеса на младия български писател Димитър Божанов.
Когато ми е важно да разбера дали даден човек искам да бъде част от обкръжението ми, дали имам доверие в нещата, които ми казва, си задавам много прост въпрос. Как ме кара да се чувствам присъствието на този човек? Отговорът е винаги ясен и категоричен. Да, понякога с нюанси, разбира се, даже може би винаги.
Но природата ни е снабдила с този чудесен барометър за истината - нашите емоции. Когато определени хора ми излъчват лоша вибрация, те ме отблъскват и стоя на страна от тях. И обратно - когато усещам градивно желание за съдействие, мир, толерантност и дружелюбност, винаги съм привлечен към хората, които ги излъчват.
Дали твърде често не се връзваме на акъла на хора, които всъщност ни карат да се чувстваме зле и носят лоша обратна връзка в живота ни? Които по-скоро крадат от нас надеждата и изтезават вярата ни, вместо да ни зареждат с такива? Математиката е много проста тук. Дори аз мога да го сметна. Дали по този начин не им позволяваме да ни водят за носа към много по-лошо място, дори от най-лошото, което познаваме? Мисля, че понякога го правим. Не, аз виждам, че го правим и като колективна единица, и като индивиди. Все още им позволяваме да дават тон в живота ни. Аз също го правя. Нормално е. Живеем в интегрална система - изградена на взаимовръзки. Всички части си влияят взаимно. И точно затова е добре да си задаваме по-често важните въпроси и да бъдем достатъчно бдителни, за да останем на най-правилния за нас път.
Но истината е, че все още твърде често толелираме насилниците. Правим го толкова отдавна, че е престанало да ни прави впечатление и често дори не забелязваме какво ни причиняват или как го правят. Често несъзнателно между другото. Но това лесно се превръща в навик. И дори ще ни чуеш да казваме - браво, точно така, стисни още малко менгемето... Най-страшното е, когато насилникът и насиленият са един и същи субект. Може би всички играем и тази роля в живота си, какво да ни правиш...
Пази, Боже, сляпо да прогледа! 150 години от рождението на Щастливеца ме наведоха на тези може би ще кажете не до там радостни мисли. Но припомнете си "До Чикаго и назад", "По изборите в Свищов" и вечния "Бай Ганьо", и се запитайте какво се е променило у нас от тогава насам. Вечна ти памет, Алеко! Днес те свързаме предимно с банкнотата, която най-силно желаем да имаме в джоба си в по-голямо количество, ако може, но и това си е форма на признание. Май Чикаго дойде в София, какво да се прави. Нищо че все по-рядко чуваме гласа ти в публичното пространство. За сметка на това твоят лаф "царица е парица" си остана национално кредо. Може би си казал каквото е трябвало, когато е трябвало, за когото е трябвало. Абе, някои все пак помним. Бог да благослови душата ти, Щастливецо! Амин!
Добави Коментар