НСО изведе Краси от Рилския манастир след „Анатема“ срещу Епифаний Киевски

На 19 октомври 2026 г., по време на съборната литургия в Рилския манастир по повод празника на св. Йоан Рилски, Вселенският патриарх Вартоломей и българският патриарх Даниил отслужиха съвместно богослужение. Церемония с особена символика, натоварена с очакванията за единство, но и с напрежението на един църковен спор, който отдавна е излязъл извън пределите на богословието.

Когато патриарх Вартоломей спомена името на Епифаний Киевски, главата на Православната църква на Украйна, в храма прозвуча възгласът „Анатема!“. Според публикация на Добрин Велев в социалните мрежи човекът, отправил възгласа, е мъж на име Краси. По неговия разказ служители на Националната служба за охрана са го извели от храма.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Двамата патриарси се събират в Рилския манастир за големия празник на свети Йоан Рилски

И така, един кратък възглас се превърна в поредния повод за шумно обществено разделение. Едни видяха в Краси смел християнин, дръзнал да защити Източното православие. Други - смутител на богослужението и проводник на руските интереси. Между двете оценки остана онова неудобно пространство, в което би трябвало да се поместят фактите, съвестта и правото на собствена позиция.

Една дума, две истини

„Анатема!“ не е обикновена реплика. В църковната традиция тя има строго значение и тежест, които не могат да бъдат сведени до политически лозунг или емоционален жест. Да я произнесеш по време на патриаршеска литургия означава да отправиш публично и демонстративно послание към църковната власт - и да приемеш, че то ще предизвика последици.

Но какво всъщност защитава човекът, който я произнася? Вярата си? Разбирането си за каноничния ред? Представата си за църковно единство? Или политическа кауза, облечена в религиозни одежди?

Тук започва същинският проблем. Защото не всяко несъгласие е героизъм, както и не всяко нарушение на установения ред е доказателство за враждебност към вярата. Възможно е човек да бъде искрен в убежденията си и същевременно да избере неподходящ начин да ги изрази. Възможно е и институциите да имат основание да поддържат реда, без това автоматично да превръща несъгласния в злодей.

Извеждането на Краси от храма не доказва нито правотата, нито неправотата на неговата позиция. То показва единствено, че възгласът е прекъснал богослужението и е довел до намеса на охраната според разпространения разказ. Всичко останало изисква аргументи, а не прибързани присъди.

Епифаний - името, което разделя

Случаят в Рилския манастир не възниква от нищото. Фигурата на Епифаний Киевски отдавна предизвиква остри спорове в българското православно пространство.

През март 2024 г. присъствието му на опелото на покойния български патриарх Неофит предизвика реакции сред негови критици в България и от страна на руското посолство у нас, които определиха визитата му като провокация. Така още при погребението на българския патриарх, в момент, който би трябвало да принадлежи преди всичко на скръбта и молитвата, украинският църковен въпрос се превърна в повод за противопоставяне.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Защо украинският митрополит Епифаний дойде за опелото на Неофит, след като не е поканен

В основата на спора стои автокефалията на Православната църква на Украйна - въпрос, по който православният свят е дълбоко разделен. Вселенската патриаршия признава автокефалията ѝ, предоставена през 2019 г. Руската православна църква я отхвърля, а отношенията между различните поместни православни църкви са белязани от сериозни разногласия относно каноничността на това решение и неговите последици.

Българската православна църква не е приела официално решение за признаване на Епифаний Киевски и оглавяваната от него църква. Българският патриарх Даниил също не споменава името на Епифаний в собствените си богослужения. Преди избирането си за патриарх през 2024 г. той е изразявал позиции, критични към предоставената от Вартоломей автокефалия.

Тези обстоятелства обясняват чувствителността на темата, но не разрешават автоматично спора. Липсата на официално решение за признаване не е равнозначна на анатема. А несъгласието с позицията на Вселенската патриаршия не е само по себе си доказателство за подчинение на Москва. Ако искаме да разбираме случващото се, трябва да различаваме църковния канон от политическата лоялност и личното убеждение от геополитическата употреба на религията.

Православието между канона и Кремъл

Тъкмо тук спорът става неудобен за всички страни.

В продължение на години Русия представя себе си като защитник на традиционните ценности и православната цивилизация. В тази картина Украйна не е само държава, срещу която се води война, а и пространство на религиозно и историческо съперничество. Разделението между православните църкви неизбежно придобива политическо значение, защото всяко признание, всяко посещение и всяко споменато име могат да бъдат превърнати в символ на принадлежност.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Украйна забранява свързаната с Русия Украинска православна църква

Но православието не е руска собственост. То не е и инструмент, който Вселенската патриаршия може да използва безусловно, без решенията ѝ да бъдат подлагани на богословска и канонична критика. Нито Москва има монопол върху традицията, нито критиците на Москва са освободени от задължението да аргументират позициите си.

Когато несъгласието с Епифаний бъде обявено без допълнителни доказателства за руска пропаганда, богословският спор се подменя с политическо клеймо. Когато всяко споменаване на името му бъде представено като предателство към православието, същата подмяна се извършва в обратната посока.

И в двата случая вярващият е лишен от правото да мисли самостоятелно. От него се очаква не да познава каноните, да сравнява аргументи и да разбира историческия контекст, а да избере лагер. След което всяка негова дума се тълкува според това от коя страна на невидимата барикада е застанал.

Така религията рискува да се превърне в продължение на геополитиката с други средства. А храмът - в пространство, в което се водят битки, чиито истински центрове са далеч от олтара.

Героят, смутителят и удобната присъда

Краси вече има всички шансове да се превърне в символ - независимо дали го желае. За едни той ще остане човекът, който не е замълчал, когато е чул име, което смята за неприемливо в православното богослужение. За други ще бъде поредният участник в политическото превръщане на религията в оръжие.

Но символите са опасни, когато изпреварват фактите. Те превръщат живия човек в плакат и го лишават от сложността, която отличава човешкото убеждение от пропагандното послание.

Не знаем достатъчно за мотивите на Краси, за да ги сведем без остатък до една от двете версии. Не можем да заключим, че е герой само защото е проявил публична дързост. Не можем да го обявим за проводник на чужди интереси единствено защото позицията му съвпада с тази на определени политически или църковни среди.

Същото важи и за онези, които подкрепят споменаването на Епифаний. Те не са непременно врагове на българското православие, както и критиците му не са непременно агенти на Москва. Подобни квалификации са лесни, но интелектуално мързеливи. Те не обясняват действителността, а я разпределят на удобни порции за вътрешна употреба.

Манастирът не е политическа трибуна

Рилският манастир е едно от местата, в които България разпознава не просто собствената си религиозна традиция, а историческата си памет. Там името на св. Йоан Рилски би трябвало да напомня за смирението, духовната свобода и отказа от суетата на света. Но именно в такива места изпитанието е най-голямо: дали ще позволим на настоящите политически конфликти да превземат и последните пространства, в които би трябвало да търсим не победа над противника, а истина отвъд собственото си самолюбие.

Това не означава, че храмът трябва да бъде място без въпроси, без съмнения и без несъгласие. Църковната история е изпълнена със спорове за вярата, канона и властта. Но има разлика между богословския спор и превръщането на богослужението в сцена за демонстрация. Има разлика и между поддържането на реда и убеждението, че редът сам по себе си е доказателство за правота.

Въпросът не е дали Краси трябва да бъде канонизиран в социалните мрежи или заклеймен в тях. Въпросът е защо толкова бързо изпитваме нужда да го направим.

Може би защото е по-лесно да имаш герой и враг, отколкото да понесеш несигурността на един сложен спор. По-лесно е да обявиш едната страна за защитник на вярата, а другата - за неин предател, отколкото да признаеш, че православният свят е изправен пред сериозни разногласия, които не се решават нито с политически лозунги, нито с възгласи под църковните сводове.

В крайна сметка от случилото се в Рилския манастир ще останат няколко въпроса, на които не може да се отговори с едно „Анатема!“.

Каква е позицията на Българската православна църква? Къде свършва каноничната принципност и започва геополитическата употреба на религията? И защо толкова често сме склонни да заменяме аргументите с подозрения, а разговора - с присъда?