От Виденовата зима до еврото: Почти 30 години по-късно

Почти три десетилетия делят Виденовата зима от България в еврозоната, но някои сметки остават болезнено познати. От хиперинфлацията и заплатите, стопили се до десетки долари, до днешните разходи за наем, храна и транспорт - журналистът Женя Гайтанджиева прави лична равносметка между две студентски есени. През 1997 г. тя самата тръгва да учи в София с малко пари и огромно желание за живот, а през 2026 г. изпраща дъщеря си по същия път и за първи път вижда онези години през очите на собствените си родители. Ето я нейната равносметка за последните 3 десетилетия.

Завърших средното си образование през 1997 година. Страховита година.

Беше Виденовата зима. Левът се обезценяваше не с месеци, а с дни, понякога сякаш с часове. Цените се сменяха непрекъснато, магазините бяха полупразни, а това, което стоеше по щандовете, често просто не можеше да си го позволиш.

Днес статистиката казва, че през 1996 г. годишната инфлация е била 311,6%, а през 1997 г. – 547,7%. Само през февруари 1997 г. цените скачат с над 240 процента за един месец. Доларът стига около 3000 тогавашни лева. Зад тези числа обаче стоеше ежедневието ни.

Спомням си как една моя учителка влезе в час и каза, че заплатата ѝ вече се е свила до равностойността на 13 долара.

Тринадесет долара.

И това изобщо не е преувеличен спомен. Данните от онези години показват заплати, паднали до 10–15 долара. В най-тежките моменти една месечна заплата е стигала приблизително за 60 хляба.

Когато кризата започва да отстъпва, картината постепенно се променя, но дори средните данни за цялата 1997 г. днес звучат стряскащо. С една средна заплата тогава са можели да се купят приблизително 268 килограма бял хляб, 45 килограма сирене, 1123 яйца или едва 27 килограма свинско месо.

Това беше реалната покупателна способност на парите ни. Не процентите, не курсът на долара, не огромните числа върху банкнотите. А колко хляб, сирене, яйца или месо можеш да занесеш вкъщи със заплатата си.

Точно тогава аз тръгнах да уча в София.

Всичко ми изглеждаше безбожно скъпо. Парите никога не стигаха. Имаше дни, в които ядяхме хляб с майонеза, защото искахме да ни останат някакви пари, за да отидем вечер на кино или на дискотека.

Не го приемахме като трагедия. Бяхме на 19–20 години. Искахме да живеем, да излизаме, да се смеем, да бъдем студенти. Правехме онези странни сметки, които вероятно всяко поколение студенти познава – от какво можеш да се лишиш днес, за да имаш пари за нещо друго утре.

Почти 30 години по-късно България вече е в еврозоната. От 1 януари 2026 г. левът отстъпи мястото си на еврото при фиксиран курс 1 евро за 1,95583 лева.

И, разбира се, 2026-а не е 1997-а. Няма хиперинфлация. Няма обезценяване на парите с часове. Няма заплати от 13 долара. Доходите и стандартът на живот са несравними с онзи страшен февруари на 1997-а.

Но има нещо познато – усещането колко бързо парите изчезват, когато трябва да платиш храна, жилище, транспорт, сметки и всички онези дребни ежедневни неща, които накрая се оказват съвсем не дребни.

Днес статистиката измерва това по съвсем различен начин. През 2026 г. т.нар. малка потребителска кошница на НСИ следи 213 жизненонеобходими стоки и услуги. В нея има 58 хранителни и 54 нехранителни стоки, както и услуги. Храна, дрехи и обувки, жилище, вода, електроенергия и отопление, здравеопазване, транспорт, комуникации, лични грижи.

Но аз бих добавила към тази кошница още една – студентската.

Колко струва днес хлябът? Сиренето? Яйцата? Месото? Картата за градския транспорт? Наемът на стая или квартира в София? Билетът за кино? Едно кафе? Една вечер навън?

Защото можеш да измерваш живота с потребителска кошница, но когато изпращаш детето си да учи в друг град, започваш да го измерваш по съвсем друг начин.

И точно тук историята за мен става лична. Днес дъщеря ми заминава студентка в София. И изведнъж картината ми изглежда като дежавю. Само че този път аз съм от другата страна. Не съм момичето, което брои парите си и решава дали да си купи нещо за ядене, или да остави някой лев за кино. Аз съм родителят, който смята колко ще струват квартирата, храната, транспортът, учебниците, кафето с приятели и онези малки удоволствия, без които студентските години просто не са същите.

През 1997-а моите родители вероятно са правили абсолютно същите сметки.

Колко да ми дадат. Ще ми стигнат ли. Какво още трябва да платя. Ще имам ли за храна. И дали ще ми остане нещо, за да бъда не само студент, а и млад човек на 19 години. Тогава не съм го разбирала. Сега го разбирам прекрасно.

И може би това е най-интересното в тези почти 30 години между двете студентски есени.

Валутата се смени. Нулите от парите изчезнаха. България влезе в Европейския съюз, а после и в еврозоната. Доходите ни са други, магазините са пълни, пътуваме свободно и светът на дъщеря ми няма почти нищо общо с онзи, в който аз тръгнах към София през 1997-а.

И все пак един въпрос си остава удивително същият:

Колко струва един нормален живот? Не статистическият. Не онзи, който се измерва само с проценти, инфлационни индекси и потребителски кошници. А истинският.

С наем, ток, храна, транспорт, едно кафе, билет за кино и малко пари в джоба, за да може едно 19-годишно момиче не просто да учи в София, а и да живее.

През 1997-а аз тръгнах натам с малко пари и огромно желание за живот. През 2026-а изпращам дъщеря си по същия път. И чак сега разбирам какво вероятно са чувствали моите родители тогава.