Преди армията осигуряваше кръв за преливане, сега могат да помогнат затворниците

До края на миналия век България не страдаше от недостиг на кръв. Защото държавата разполагаше с резерв от десетки хиляди донори, готови да дарят по всяко време. Казармата. Момчета на по деветнайсет, двайсет години. Здрави, пълнокръвни, събрани на едно място и подчинени на една система. Държавата ги беше извикала да служат и понякога службата включваше нещо толкова просто и толкова човешко като това да дадеш малко от собствената си кръв. Срещу три дни отпуск.

Не знам дали някой някога е правил статистика каква част от кръвта за болниците е идвала по този начин. Но със сигурност това беше един от онези механизми, които днес изглеждат едновременно архаични и удивително практични.

После казармата изчезна. И заедно с нея изчезнаха хиляди потенциални кръводарители, събрани в строй, на една ръка разстояние от системата на здравеопазването. Днес армията е професионална. Това вероятно е правилно по ред причини. Но кръвта не се интересува от военната реформа. Тя продължава да трябва за операции, катастрофи, раждания, онкологични заболявания, спешни случаи. Продължава да трябва всеки ден, независимо дали държавата има наборна армия или няма.

Тук идва един въпрос, който може да прозвучи кощунствено само ако предварително сме решили, че някои хора са извън обществото.

Ами затворите?

Там също са събрани голям брой хора. Предимно мъже. Част от тях са сравнително млади и физически здрави. Част от тях излежават присъди, които не ги превръщат в безкрайно опасни за обществото. А всички те, независимо от извършеното престъпление, продължават да бъдат хора.

И ако обществото има право да ограничи свободата им за определен период, може би има смисъл да им даде възможност през този период да направят нещо в негова полза.

Не като наказание. Не като принудителен труд. Не като средновековна форма на възмездие. А като доброволно кръводаряване. Срещу разумен стимул. Например възможност за допълнителен ден отпуск или посещение у дома там, където законът и режимът позволяват това. Или друг ясно регламентиран стимул, който не поставя под съмнение доброволния характер на даряването.

Защо да не бъде така?

Затворникът дава кръв. Някой непознат може да остане жив благодарение на нея. Държавата получава един редовен източник на скъпоценната течност. А човекът зад решетките получава възможност да направи нещо, което няма нищо общо с престъплението му.

Има нещо дълбоко символично в това. Наказанието е лишило човека от свобода. Но не би трябвало да го лишава от възможността да бъде полезен.

Разбира се, всичко това трябва да бъде доброволно, медицински допустимо и организирано при същите стандарти, които важат за всеки друг кръводарител. Нито една система за кръводаряване не трябва да се превръща в място, където човек дарява, защото се страхува от последици, ако откаже. Нещо повече – за някои затворници това би могло да бъде малък, но реален начин да върнат част от дълга си към обществото. Не целият дълг, разбира се. Няма как една торбичка кръв да изкупи престъпление. Това би било евтина морална математика. Но човекът не е само престъплението си. Ако в него все още има желание да направи нещо добро, защо не бъде поощрен да го прави по-често?

Предполагам, че тази възможност се използва и в момента, но едва ли в нейния пълен потенциал. Тя може да се разгърне в мащаб, който да реши в голяма степен проблема. И всички ще са доволни – пациентите, болниците, държавата, затворниците и техните близки.

Впрочем има и друг, много по-прост вариант.

Държавата да започне да се отнася към кръводаряването като към обществено значима дейност, а не като към нещо, което трябва да се крепи единствено върху апела към съвестта. Защото съвестта е прекрасен мотив. Само че не е особено добра държавна политика.

Ако човек дари кръв и получи за това достоен финансов стимул, няма нищо позорно. В крайна сметка държавата плаща за почти всичко, което смята за обществено необходимо. Плаща на лекари, пожарникари, спасители, шофьори, учители, чиновници, експерти, консултанти. Защо кръвта да бъде нещо, което трябва да даваме основно срещу „Бъдете добри хора“, няколко шоколада и пренебрежимо малка сума?

Нека кажем например 150 евро. Веднага ще се намерят хора, които ще възкликнат, че това е прекалено много. Наистина ли? Колко струва една операция? Колко струва един болничен ден? Колко струва линейка? Колко струва човешкият живот? И колко струва да предотвратиш момента, в който лекарят казва: „Нямаме достатъчно кръв“?

Тогава въпросът вече не е дали 150 евро са много. Въпросът е колко струва бездействието.

А парите? Пари има. Винаги има. Просто държавата притежава удивителната способност да ги намира там, където не са особено нужни, и да не ги намира там, където могат да спасяват човешки живот.

Например в безкрайните бордове на държавни предприятия. Разкарайте търтеите оттам. И без това не правят нищо, освен да вземат големи заплати. Нека част от тези пари отидат за кръв. Не за поредното синекурно кресло.

Има една особена ирония в начина, по който държавата разпределя обществените си ресурси. За едни хора намира пари, за да присъстват, без да произвеждат никаква полезност. А когато някой се нуждае от кръв, започваме да разчитаме на плакати, апели и добрата воля на гражданите. Може би е време да сменим тази логика. Не да заставяме хората да даряват. А да направим така, че даряването да бъде лесно, достойно и смислено.

Казармата вече я няма. Нека не оплакваме миналото. Но ако държавата някога е успявала да използва огромния човешки ресурс на армията, за да осигурява кръв, днес би могла да потърси други места, където този ресурс съществува.

Едно от тях са затворите.

Другото е държавният бюджет. 

А третото, разбира се, сме всички ние.