„Ужасът Петрохан“ скоро ще събере отново всички пред екраните

Клъвнахте на това заглавие, нали?

Точно това щеше да направи и всеки телевизионен зрител, ако подобен проект вече беше официално обявен. Само че още не е. Засега.

Но ако някой вярва, че българските продуценти стоят със скръстени ръце, докато обществото продължава да се вълнува от трагедията край Петрохан, вероятно подценява инстинкта на киноиндустрията. Там драмата никога не е само новина. Тя е и потенциален сценарий.

Напълно съм убеден, че в този момент не един, а няколко продуцентски екипа работят независимо един от друг върху първи вариант на сценарий, бюджет и концепция. И всеки ще иска да стигне пръв до кабинета на Евтим Милошев с проект, който обещава висок рейтинг, фестивални отличия и солиден зрителски интерес. Защото, каквото и да си мислите, каквото и да се разказва, всеки български продуцент задължително посещава най-напред министъра на културата.

Милошев също осъзнава потенциала на подобна история. Преди да поеме министерския пост, самият той беше сред най-успешните телевизионни продуценти в България. Днес обаче се намира от другата страна на масата – в по-трудната роля на човека, от когото ще поискат парите.

Телевизията си е телевизия.

Киното си е кино.

А гладът на публиката за силни, скандални, драматични и психологически истории, ако са и кървави – това е бонус, е толкова стар, колкото и самото разказвачество.

Това е една от най-неприятните истини за човешката природа. От древногръцката трагедия до съвременните стрийминг платформи хората винаги са искали да надникнат в бездната. Колкото по-мрачна е загадката, толкова по-силно е изкушението тя да бъде разказана.

Именно затова случаят „Петрохан“ притежава всички драматургични елементи, които киното търси. Неразкрити въпроси. Мистицизъм. Намесени са деца. Сектантство. Планина, която сама по себе си е обвита в легенди. Смърт. Разследване. Психологическо напрежение.

Нови кадри от хижа Петрохан: Курабийки и неизпечен хляб останали след трагедията

Всеки сценарист би разпознал подобна комбинация като рядък шанс да изгради история, която държи зрителя в напрежение до последния кадър.

Лично аз не го виждам като игрален филм. Материалът изглежда далеч по-подходящ за сериал от шест, осем или десет епизода, в който всяка серия разгръща нов пласт от загадката, а финалът оставя зрителя с усещането, че истината никога не е напълно достижима.

В сравнение с подобен потенциал дори „Мамник“, който имаше всички предпоставки да се превърне в сензация, според мен не успя да разгърне мащаба, който мнозина очакваха. Историята край Петрохан предлага значително по-широко поле за психологически, криминален и мистериозен разказ.

Разбира се, тук неизбежно възниква и моралният въпрос. Докъде може да стигне изкуството, когато черпи вдъхновение от съвсем прясна човешка трагедия? Този дебат неизбежно ще се води. И с основание.

Но историята на киното показва, че почти всяка голяма обществена драма рано или късно намира своя екранен образ. Понякога това се случва след десетилетия. Друг път – изненадващо бързо. Защото обществото не просто търси факти. То търси разказ. А киното умее да превръща хаоса в сюжет.

Ето защо, ако трябва да направя една прогноза, тя би била следната: въпросът не е дали ще бъде заснет сериал, вдъхновен от случая „Петрохан“. Въпросът е кой продуцент ще стигне пръв до стартовата линия и ще убеди държавата, че именно неговата версия заслужава да бъде разказана.

Всичко останало вече прилича на сценарий, който сякаш сам се пише.