Градът на края на света, където е забранено да се умира

Улиците нямат имена, погребенията с ковчег са забранени, а всеки, който напуска пределите на селището, трябва да бъде подготвен за среща с полярна мечка - това е животът в Лонгиърбиен, един от най-изолираните градове в света, разказва The Sun.

Селището се намира на норвежкия архипелаг Свалбард, на 78 градуса северна ширина и на малко повече от 1000 километра от Северния полюс. Лонгиърбиен е сгушен в долина край Адвентфиорда и е обграден от планини, ледници и арктическа пустош.

Температурите през зимата могат да паднат под минус 30 градуса, а най-ниската измерена стойност е минус 46,3 градуса. Студът обаче е само една от особеностите, с които местните жители трябва да се съобразяват.

Между април и август слънцето не залязва и градът живее в постоянна дневна светлина. След това идва полярната нощ, когато слънцето не се показва над хоризонта в продължение на месеци.

Слънцето вече го няма, чакайте го през януари

В Лонгиърбиен живеят около 2500 души. Цветните къщи, разположени върху замръзналата земя, контрастират с белите склонове и дългите тъмни периоди.

Макар да изглежда като място на края на света, градът разполага с училище, детска градина, църква, поща, хотел, ресторанти и един основен магазин за хранителни стоки. Тук се намира и Университетският център на Свалбард, където се изучават арктическа биология, геология, геофизика и технологии.

Селището приема и десетки хиляди туристи годишно. Те пристигат, за да наблюдават северното сияние, среднощното слънце, ледниците и арктическите животни.

Улиците в Лонгиърбиен нямат традиционни имена, а са обозначени с номера. Системата е останала от времето, когато населеното място е било преди всичко миньорски град, изграден около добива на въглища.

Следите от старите мини все още се виждат по планинските склонове. Част от съоръженията са защитени като културно наследство и са запазени като своеобразни паметници на индустриалното минало.

Най-популярното твърдение за Лонгиърбиен е, че там било забранено да се умира. The Sun също представя правилото по този начин, но в действителност става дума за градска легенда.

Законът не забранява на човек да почине в Свалбард. Ограничението се отнася до погребенията с ковчег, които не са разрешени заради вечната замръзналост.

Пермафростът възпрепятства естественото разлагане и постоянното замръзване и размразяване на горните слоеве може постепенно да изтласка ковчезите към повърхността. Затова починалите обикновено се транспортират до континентална Норвегия.

Погребения с урна все пак са възможни. Хората, които са били официално регистрирани като жители на Свалбард към момента на смъртта си, могат да бъдат положени в гробището на Лонгиърбиен след кремация.

В селището няма традиционен дом за възрастни хора и местната система за медицинска и социална помощ е ограничена. Жителите, които се нуждаят от продължителни или високоспециализирани грижи, обикновено трябва да се преместят на континента.

Другата голяма опасност са полярните мечки. Те рядко влизат в централната част, но могат да бъдат срещнати непосредствено извън границите на селището.

Всеки, който се отправя към арктическата пустош, трябва да има подходящо средство за прогонване на мечки. Властите препоръчват носенето и на огнестрелно оръжие от хора, които имат необходимото разрешително и умеят да го използват.

В самия Лонгиърбиен носенето на заредено оръжие е забранено. Пушките трябва да бъдат видимо разредени и не могат да се внасят в магазини или обществени сгради.

Мъж скочи да се бие с полярна мечка, за да спаси жена си

Заради опасността студентите в Университетския център преминават обучение за безопасност и работа с оръжие, преди да участват в теренни експедиции извън населеното място.

Полярните мечки не са единствените диви съседи на местните. Северните елени спокойно се разхождат между къщите, а около Свалбард могат да бъдат наблюдавани моржове, арктически лисици, китове и множество морски птици.

Котките също са обект на ограничения заради риска за защитените птичи популации. На архипелага не се допуска свободното им внасяне и отглеждане.

Продажбата на алкохол следва отделен режим. Постоянните жители разполагат с месечни квоти за бира, спиртни напитки и подсилено вино, а покупките се отбелязват в специални карти.

Туристите трябва да покажат самолетен билет, за да купят определени видове алкохол от магазина. Ограниченията са наследство от миньорското минало на града, когато количествата за работниците са били строго разпределяни.

Правилата не означават, че животът в Лонгиърбиен е лишен от развлечения. В селището има барове, кафенета и ресторанти, а местните организират фестивали, концерти и състезания със снегомобили и кучешки впрягове.

Стар миньорски обичай изисква обувките да бъдат събувани при влизане в някои хотели и обществени сгради. Традицията е възникнала заради въглищния прах, който работниците внасяли отвън.

Местните жители не определят града си като самотен. За тях ежедневието включва работа, училище, срещи с приятели и разходки, макар че всичко това се случва сред ледници, полярна нощ и постоянна готовност за среща с диво животно.

Именно контрастът превръща Лонгиърбиен в едно от най-необичайните населени места в Европа - модерен малък град, изграден в среда, в която природата продължава да определя почти всяко човешко правило.