Да си спомним за другия голям талант на Петя Дубарова

Всеки у нас е чувал поне един стих на Петя Дубарова. Всеки пази в паметта си поне един неин образ – морето, вятъра, младостта, онази светла тъга, която само истинските поети умеят да превърнат в красота. Но сякаш твърде рядко си спомняме за другия ѝ голям талант.

Защото Петя Дубарова не беше само изключителен поет. Тя беше и изумителен преводач от английски.

На пръв поглед това не изглежда чак толкова необичайно. Все пак тя е възпитаничка на Английската гимназия в Бургас. Но големият преводач притежава нещо много рядко – способността да чуе музиката на чуждия език и да я пресъздаде така, че да зазвучи естествено и красиво на своя. Именно това е правила Петя.

Когато човек прочете нейните преводи, трудно може да повярва, че зад тях стои момиче, което на практика още не е навършило пълнолетие. Поразява не само богатството на речника. Поразява дълбочината, с която тя прониква в смисъла, в подтекста, в ритъма и атмосферата на оригинала. Тя не превежда думи. Превежда внушения. Превежда настроение. Превежда душата на текста.

Това е дарба, която не се преподава.

Не е трудно човек да си представи какво би се случило, ако съдбата беше проявила повече милост към нея. Ако животът ѝ не беше прекъснат толкова рано, днес вероятно щяхме да говорим за Петя Дубарова не само като за един от най-ярките поетични гласове на България, но и като за преводач от най-висок ранг. До имената на Валери Петров, Атанас Далчев и Владимир Свинтила – хора, превърнали художествения превод в самостоятелно изкуство.

Доказателствата са пред очите ни.

Преводът на „Time“ на Pink Floyd не звучи като ученическо упражнение. Той носи драматичната философска тежест на песента, без да губи поетичната си лекота. Българският текст живее собствен живот и въпреки това остава верен на голямата тема за безмилостния ход на времето и за трагичното човешко закъснение да осъзнае ценността на живота.

Същото усещане оставя и преводът на Робърт Бърнс. „Прекосявайки ръжта“ не е просто преразказ на прочутото стихотворение. В него звучи българска мелодика, естествена реч и фин лиризъм, които превръщат превода в истинско художествено произведение. Четеш го и забравяш, че между автора и теб стои преводач. А това винаги е белег на голямо майсторство.

Днес говорим за Петя най-вече чрез нейните стихове. И с право. Те са безсмъртната част от литературното ни наследство.

Но понякога си струва да отворим и друга страница от краткия ѝ живот. Страница, която показва колко необикновен интелект, колко необятна езикова култура и колко зряло художествено мислене са се криели в това крехко момиче.

Може би именно там най-силно се усеща какво всъщност е изгубила българската култура.

Не просто още един талантлив поет.

А една бъдеща фигура, способна да остави следа в няколко различни литературни вселени.

Затова си заслужава отново да прочетем тези два превода. Не като любопитен епизод от биографията на Петя Дубарова, а като самостоятелни литературни постижения.

Time

Текат минути, часове и дни

в безспирен бяг безследно отлетели.

Как страшно в тези четири стени

ти блъскаш свойте мисли посивели.

И чакаш някого. Но идва ден,

когато по пътеки осветени,

от блясъка на слънце озарен,

с изопнати от дъжд прохладни вени

ще спреш за миг внезапно покосен

от мисъл: Младостта е изживяна,

и как ли ще признаеш ужасен

пред себе си, че тя е пропиляна.

И истински все още неживял,

денят ти сив отмерва пулс последен.

И времето ще сграбчиш ти без жал

със трескави ръце и ужас леден.

Към слънцето с пресъхнали очи,

съсипан, прежаднял ще се катериш.

Но слънцето жестоко ще мълчи

и нищо ново няма да намериш,

защото си съвсем обикновен човек

на средна възраст. Много скоро

е може би и онзи страшен ден,

когато смърт очите ще затвори.

Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак

загубеното, вече пропиляно?!

На карта ще залагаш, светъл бряг

ще търсиш, но във тебе като рана

ще пари мисълта, че две неща

не можеш никога да си възвърнеш:

Живота да избавиш от смъртта

и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!

Но времето остава нейна стража.

Дотука спира моята следа,

а имах толкоз много да ви кажа...

Прекосявайки ръжта

Ако някого целунат тайно в дъхавата ръж,

трябва ли да плаче, че се е целувал там веднъж.

Всяка има своя момък. Аз, останала сама,

пред съмнителни усмивки

прекосявам пак ръжта!

Ако някой прегреши със друга

в дъхавата ръж,

трябва ли да го презрем и

го прогоним изведнъж.

Замечтана, мълчалива, пак дочакала нощта,

аз съвсем сама, съвсем сама се

спускам през ръжта.