Пътища гробници: Народът ни страда от колективно безхаберие

Тази сутрин осем човека се качиха в автомобилите и потеглиха - към дома, към приятели, на гости, към дългочакана почивка, към работа или към командировка. Нито един от тях не стигна до крайната си дестинация. Загиналите? Две деца, две жени, един мъж. Още трима тежко ранени, в реанимация, с опасност за живота. Това изглежда като статистика, но не е. Това е ужасната реалност на случващото се по пътищата в България. Пет гласа утихнаха и повече никога няма да бъдат чути от близките им, приятелите им, семействата им. Пет семейства са разбити, ще го говорим 5 дни, после пак ще мълчим. И така до следващия път.

Тежка катастрофа между Карнобат и Айтос, загинаха две жени (ОБНОВЕНА)

Някой ще каже, че катастрофи се случват, инциденти стават. И това е вярно, донякъде. Има лоши участъци, понякога шофьорите се разконцентрират за фракция от секундата, понякога от скорост и температура се взривяват гуми - тези неща наистина ги има. Това, на което ставаме свидетели обаче, е прекалено. 5 човека в рамките на няколко часа загубиха живота си. Кой знае дали днешният горещ ден няма да ни изненада и с още инциденти. Всъщност като всеки ден.

Това, че днес гледаме като на ежедневие на подобни новини, не е част от проблема, а тъжната действителност. Свикнали до толкова да чуваме за поредните жертви, сякаш забравихме, че може и по-иначе. Защото днешната поредна серия от фатални катастрофи със сигурност няма да е последна, но може да е първата, след която обществото ни, ако изобщо е останало такова, да се ангажира активно и да спре да свива рамене.

Проблемите, причиняващи подобни катастрофи, не са просто тук и просто там. Те са всеобхватни и грандиозни - неизменна част от обществото ни във всяка негова форма и безформие. От образованието в училище, грешната компания, семейната среда и пример, през шофьорските курсове, към корупцията в инситуциите и моралния разпад, в Годишните технически прегледи и индивидуалната отговорност на шофьорите - пред себе си и пред останалите, та чак до политическите решения, спазването на законите, превенцията и контрола. Нито едно от тези звена не работи така, че да не ставаме свидетели на подобни инциденти. Нишката не се къса никъде. Нишка просто няма.

Катастрофа с три жертви затапи АМ "Тракия"

И докато мнозина днес ще упрекнат държавата за това, че не си върши работата, други ще обвинят жертвите, че не са били с колани, трети ще кажат, че шофьорите на камиони са опасни, четвърти ще изтъкнат липсата на превенция, а пети - просто ще цъкат с език пред екрана на телевизора или мобилния си телефон, е редно да се замислим. Не като индивиди, а като общество. За наистина най-простите неща.

За сигнализирането с мигачи и колко често бършем паяжина от лявата страна на волана, защото „то на пътя няма никого, защо да давам мигач”. За прекомерното натискане на педала на газта на коли, от които по-скоро трябва да се плашим. За това дали гледаме първо вдясно, или първо вляво на кръстовище. За това колко сме толерантни на пътя. За изпреварването отдясно на магистрала и свиренето на клаксони, когато някой ни изпревари отдясно в града, макар в населено място лентите да са равноправни. За преминаването на жълто и червено. За „гъзарията” по светофарите. За отнемането на предимство. За премигването на дълги по магистралата - кой изобщо ви научи на точно тази глупост, не знам. Може би дори и за слагането на колан.

Когато и ако този размисъл даде плод, може и сами да си отговорим на доста от въпросите, които днес със сигурност ще бъдат зададени. За пореден път. 

Имайте вяра, че ще има разлика утре. Аз обаче надежда нямам. И може би това е проблемът. Защото пътят към дома не може и не трябва да бъде битка за оцеляване. А ние оставаме все толкова колективно безхаберни.