София не е България, ама натам е тръгнало
Ама само така се говори. И с това преди време се самоуспокояваше провинциалният патриотизъм, като, право да си кажем, имаше всички основания. Не само защото, че в столицата не се отглеждат овце, кози и крави, макар това да не важи за периферните квартали и присъединени селища към така наречената Голяма София.
Основанията за високото някога провинциално самочувствие всъщност се коренеше и в специфичната атмосфера на всеки по-голям град в България, и в етнокултурните традиции, но основната причина всеки провинциалист да се чувства като камък на мястото си, а града си – като есенция на картата на България, беше тази, че всички чисто местни проблеми се решаваха на местно ниво и с местния интелектуален капацитет. От което доскоро никой не пострада особено.
Три години обаче след идването на власт на изживяващия се като абсолютен монарх Бойко Борисов, възприемащ всички нас – простия народ, единствено като верноподаници, а своите съратници с няколко малки изключения – като слуги, положението е вече съвсем друго. Цели областни и – което е още по-зле – общински институции, не смеят гък да кажат преди от София да са им продиктували точните изречения и да са ги накарали поне три пъти да ги повторят по телефона, факса и електронната поща.
Така беше с обявяването на резултатите за класирането на учениците след седми клас, когато в местният инспекторат по образованието обясняваха с приглушени гласове, че при тях всичко отдавна е сметнато и класирано, ама – на!, от София още не им давали разрешение да обявят резултатите. Така става и в общинската администрация, и в Общинския съвет, където винаги се намира някой, който да “посъветва” останалите да не кършат на две понякога още не казаната дума на София, за да не ни орежат, не дай си, Боже, субсидиите или пък да вземат да ни пратят за кмет някой, който разбира от обществено самоуправление толкова, колкото тиквата от дипломация, и тогава, както казваше Чудомир, съвсем да я сгепсаме!
Може животът в София да е по-скъп, но и ние като софиянци не ядем доматите с колците, не гледаме кокошки по балконите на апартаментите си, за да можем да си опържим едно яйце за вечеря, нито пък си варим ракията в радиаторите на парното и я пием за здравето на целокупния Европейски съюз. И точно там е проблемът.
Някой може ли да обясни как за една и съща длъжностна характеристика в Бургас се вземат 500 лева заплата, и то при късмет с най-малко двумесечно закъснение и хиляди заклинания и вайкания, а в София – 1500? Някой може ли да обясни как така една и съща стока в София струва по-евтино, отколкото тук, при нас? Сигурно за това има някаква икономическа логика, която обаче не се наемам да ви кажа, тъй като има много обяснители по всички телевизии, които мазно ще ви убедят в несъвместимото иначе със здравия разум твърдение, че когато плащате по-скъпо, всъщност си спестявате много пари.
Но това не всичко. Ето в София след синята, въведоха сега и зелена зона. В която паркиращите пак трябва да си плащат. Тук, в Бургас, като видяха, че подковават коня, и те вдигнаха крак, макар после да се взе соломоновското решение позеленяването на следващата градска зона да се отложи с поне шест месеца.
Още древните мислители са ни казали да търсим истината не само в сравнение, но и в корените на нещата. Тези платени зони по белите световни градове се създават с една-единствена цел – да се освободи центърът от паркирани хиляди там коли, за да могат хората да си свършат работата. Защото там са управленията на обществените институции, там човек превива гръб през всевластния чиновник, там плаща такси в несвяст, за да получи в крайна сметка така нужната за материалната и душевната му хармония хартийка с печати по нея.
Да, ама, както се вижда с просто око, зелената зона в Бургас ще обхване вече и жилищни райони, в които хората само се прибират, а не отиват да си свършат работата. И при това положение вече няма никакво разумно обяснение за облагането на този нов данък. Всъщност, какъв разум търсим ние в управляващите ни сега, когато те първо говорят, после мислят, а накрая плащат като попове?...
В София иначе се вземали отговорните и смислени държавни решения. Така поне твърдят, не че с вас през последните три години сме били свидетели на този деликатен процес. Добре, ама какви ги орешаваха там, като всяка година от 1989 насам е кризисна и в началото на всяка зима се чудим кой ще пукне пръв – пролетта или ние?
Ето сега някои медии твърдят, че децентрализацията и даването на повече права на общините вървели с пълен ход и всичко било много радостно и светло. Каква децентрализация бе, какви пет лева, когато финансовият министър дни наред тръби по медиите, че митницата до месец време се мести в Русе, служителите в централното й управление се изприщват и се появяват по националните телевизии в прединфарктно състояние, а час по-късно премиерът-цар отсича, че такъв филм още не е сниман.
София не е България, но както е тръгнало – ще стане. Русия ще вземе част от територията ни като компенсация за пожеланите от нас, но нереализирани енергийни проекти, Турция ще прибере родноговорящите си братя, Македония само чака удобния момент, за да приобщи към богатото наследство на Филип и Александър Македонски своите съплеменници от Пиринско, а Северозападът пък, поради пълната липса на грижа към него от страна на държавата, със сигурност ще пожелае да стане поредния американски щат. За да рахатясат най-сетне хората там и да не се обръщат от мъка предците им в гробовете си.