Избирателите на ПП-ДБ откриха топлата вода – че имат правото на самокритика

Има нещо почти трогателно в късното откриване на очевидното. Като да се възторгнеш от това, че водата е мокра или че гравитацията действа без оглед на политическите пристрастия. Тези дни част от избирателите и симпатизантите на ПП-ДБ направиха именно това – откриха, че имат правото да критикуват собствените си лидери. И, още по-съществено, че имат задължението да критикуват… себе си.

Доскоро подобно поведение беше негласно табу. В рамките на т.нар. „демократична общност“ всяко отклонение от линията се възприемаше като ерес, а всяка вътрешна забележка – като предателство. Самодоволството се маскираше като морално превъзходство, патосът – като принципност, а кресливата нетърпимост към „противниците“ – като гражданска доблест. Резултатът от този коктейл днес е налице: разделение, институционализирано в две парламентарни групи, и отслабена опозиция в един политически пейзаж, в който Румен Радев заема почти цялата картина.

За да се стигне до този закъснял катарзис, бяха нужни няколко вътрешни гласа, изрекли онова, което мнозина вероятно са мислели тихо. Хора като Иван Ланджев се оказаха достатъчно смели, за да назоват проблема: прекомерна самоувереност, склонност към назидателност, отказ от саморефлексия и удобното прехвърляне на вина върху всички останали. 

Парадоксът е, че тази новооткрита самокритичност има пречистващ ефект. Тя прави демократичната общност по-човешка, по-достоверна. И – колкото и да звучи еретично за някои – я поставя в една категория с избирателите на БСП. Защото именно там традиционно съществува онази вътрешна свобода да се казва на лидерите, че грешат, че прекаляват, че се държат недостойно. 

В това няма нищо революционно. Напротив – това е най-баналният принцип на демокрацията: политиците са временни представители, а не недосегаеми фигури. Те не са обект на вяра, а на контрол. Когато се провалят, трябва да бъдат критикувани. Когато се самозабравят – да бъдат връщани в реалността. А когато системно отказват да чуват – да бъдат заменяни.

Тук обаче възниква неудобният въпрос: защо подобна вътрешна критика не се чува сред симпатизантите на Бойко Борисов, Делян Пеевски или Костадин Костадинов? Защо там лоялността се бърка с мълчание, а подкрепата – с безкритичност? И защо дори фигура като Румен Радев, която тепърва ще се доказва в изпълнителната власт, не среща открито несъгласие от собствената си орбита?

Отговорът не е ласкав за никого. Политическата култура в България все още твърде често се движи между крайности – от сляпо обожание до яростно отрицание, без междинното пространство на разумната критика. А именно там се ражда зрялото гражданство.

Истината е проста и, да, отдавна открита: никой не дължи безусловна вярност на партия, лидер или идеология. Те са инструменти – временни, заменими, несъвършени. Демокрацията не е религия, а процес на постоянна корекция.

България няма нужда от безгрешни лидери. Тя има нужда от граждани, които не се страхуват да казват, че царят е гол. И от политици, които знаят, че ще им бъде търсена сметка за всичко, което направят. Или не направят.