Системата ни държи в колелото като катерица и докато тичаш, се отдалечаваш от центъра на своя живот

Ако знаете, че след няколко години в живота ви ще настъпи голяма катастрофа и ще ви отнеме дома и част от близките - как бихте живяли днес?

Въпросът не е реторичен, а диагностичен. Защото катастрофата не е хипотетична. Тя е предстоящ факт. 
Всеки от нас един ден ще загуби всичко. 

Ние умишлено поддържаме живота си обвит в мъгла от спешни ангажименти, само за да не виждаме таймера, който неумолимо отброява секундите.

Живеем в мъгла от амбиции и страхове, която се разсейва едва когато загубата стане реална и физическа. Чак когато тишината вкъщи стане постоянна, разбираш, че си пропуснал живота с близките си, докато си преследвал успеха.

Едва когато приятелите и родителите ти вече ги няма, когато възможностите отминат - тогава мъглата се разсейва и виждаш ясно какво си пропуснал. И тогава разбираш, че най-ценното в живота са били отношенията, а не „важните" неща, с които сме си запълвали времето.

Но ти беше млад и амбициозен и се опитваше все по-усърдно и по-усърдно да тичаш в колелото, като катерица.
Тичаше с фанатично усърдие и вярваше, че ако увеличиш скоростта, най-сетне ще стигнеш някъде. Но колелото е затворена система, която поглъща енергията ти, за да поддържа собственото си въртене, а не за да те придвижи напред. 

Колкото по-бързо тичаш, толкова повече се отдалечаваш от центъра на собствения си живот. Ти мислиш, че напредваш, защото се потиш, а всъщност просто се износваш.

Системата е проектирана да те държи в това колело, защото един тичащ човек няма време да анализира абсурда. 
Обществото боготвори катерицата в колелото и я нарича „успешен човек“.

Колкото по-ожесточено тичаш, толкова по-малко човещина остава в теб..

Продуктивността е новият опиат, който те кара да се чувстваш важен, докато всъщност си просто изтощен. И докато тичаш, за да „осигуриш“ бъдещето на близките си, ти всъщност изтриваш присъствието си от техния живот. 

Накрая разбираш, че хората не са имали нужда от твоите постижения, а от вниманието ти.

Когато приятелите и родителите ти вече са само спомен, тогава ти остават само два изхода: да потънеш в самосъжаление или да засилиш оборотите в колелото, за да заглушиш писъка на празнотата. 

Да въртиш колелото с отчаяна ярост, защото шумът и движението заглушават празнотата. Да се превърнеш в перфектния изпълнител на безсмислието, само и само да не се налага да погледнеш в бездната, която си изкопал сам.