Оставете паметника на Фотев такъв, какъвто е
Аз не съм имал удоволствието да познавам Христо Фотев. Не съм разговарял с него. Не съм го виждал на живо дори, докато беше жив. Затова няма как да претендирам, като мнозина други, колко съм му бил близък. Колко съм бил наясно с неговите мечти, желания, страхове, надежди.
Аз само съм чел Христо Фотев.
И съм роден и израснал тук, в Бургас. Минавал съм под същите дървета. Плувал съм в същото море. Залитал съм подпийнал по същите улици като него.
Това ми дава правото да имам мнение.
Не харесвам повечето паметници в Бургас. Свикнал съм с тях, но не ги харесвам. Много от тях са шумни в мълчанието си – претенциозни, излишно внушителни, сякаш повече искат да бъдат забелязани, отколкото да бъдат разбрани. Един от малкото, които ми допадат, е този на Христо Фотев.
Поетът е седнал. С изправен гръб. С ръце, отпуснати спокойно върху коленете. Не позира. Не се извисява. Не сочи с пръст към бъдещето, както правят други паметници, натоварени с идеология и патос. Той просто гледа морето. Сякаш го слуша.
Наоколо е спокойно. Зелено. Усамотено.
Лицето му е безизразно, но мъдро. Уморено, но не победено. Величаво, без да бъде надменно. Това е точното място и точното изражение за един поет, който е писал за морето не като за пейзаж, а като за съдба.
И именно в тази сдържаност, в тази почти болезнена простота, се крие силата на този паметник. Той не крещи. Той присъства.
Днес узнах за едно, на пръв поглед, добронамерено предложение – до Фотев да се постави женска фигура, символизираща музата на поета. И декоративен камък. И допълнително осветление. И пейка за съзерцание.
Не правете това.
Недейте.
Изкуството не се нуждае от допълнения и обяснения, когато вече е намерило точната си форма. А този паметник я е намерил. Всяко добавяне към него не е развитие. То е намеса. Не е обогатяване, а шум. Излишен и натрапчив.
Няма нужда да добавяме бронзова муза при Фотев. Изворите на неговото вдъхновение и в момента са с него. Морето. Гларусите. Вятърът. Самотата.
Да добавиш пейка за съзерцание означава да подскажеш на хората какво да правят. А истинското съзерцание не се режисира. То просто се случва.
Да осветиш допълнително означава да не вярваш, че тишината има своя собствена светлина.
Оставете Фотев сам.
Оставете го на спокойствие – да слуша морето, както го е слушал приживе. Да гледа към онази тънка, почти неуловима черта, където водата се слива с небето, а думите с мълчанието.
Знам, че няма да си спечеля приятели с този текст.
Но има моменти, в които вкусът трябва да бъде защитаван, дори когато е неудобно. И има граници, които не бива да бъдат прекрачвани.
Затова ви призовавам:
Откажете се от тази излишна суета.
Оставете паметника на Фотев такъв, какъвто е.
Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам - както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защитавал
най-пустия си ден и час, и миг...
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев -
бих ридал.
И съм ридал... Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И жител
на Бургас...
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не — понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам — и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.
И толкова далечно — като теб.
Прав си до някъде....оня лаф ,,във виното е истината,, говори сам по себе си достатъчно....