Пекинската опера за първи път в България, омагьоса публиката

Пекинската опера е едно от най-разпознаваемите и строго кодифицирани сценични изкуства в света. Възникнала в края на XVIII век, тя обединява в себе си музика, пеене, танц, пантомима, бойни движения и акробатика. Всеки жест, поглед или стъпка има конкретно значение и се разчита от публиката като част от сложен символен език.

За българската публика срещата с това изкуство е особено ценна, защото показва как операта може да съществува извън европейската традиция, без да губи силата си да въздейства. Макар сцената да е изпълнена с непознати образи и костюми, посланията са универсални – любов, власт, вярност, жертва и човешка слабост.

В понеделник представлението ще гостува и в Пловдив сле София.

Директорът на Китайския национален театър Уан Юн обясни, че Пекинската опера не цели да имитира реалността, а да я надгради чрез алегория. Именно затова тя говори чрез знаци и символи, които изискват дисциплина и дългогодишно обучение от артистите. Един изпълнител започва подготовката си още като дете и посвещава целия си живот на сцената.

Сред солистите бе Фу Дзя, която представи арии от две класически произведения – „Пияната наложница“ и „Сбогом, моя наложнице“. И двете са свързани с образа на Ян Гуйфей, една от най-известните жени в китайската история. Чрез пеене и движение героинята изразява нежност, очакване, гордост и трагичност – емоции, които зрителят разпознава без нужда от превод.

Особено впечатление правят костюмите и гримът, които не са просто украса, а част от драматургията. Цветовете показват характера на героя, а орнаментите подсказват неговия ранг и морални качества. Това превръща сцената в живо платно, където всяко движение има значение.

Пекинската опера често е наричана розата на китайските изкуства – символ на изящество, дисциплина и висока култура. С гостуването си в България тя не само разшири културния хоризонт на публиката, но и показа, че операта като жанр продължава да бъде живо и актуално изкуство, независимо от географията.

Срещата с Пекинската опера доказва, че когато изкуството е истинско, то намира пътя си до хората, дори без общ език.