Кич или свежест: Шармантен представител на ЛГБТ общността дирижира Виенската филхармония

Д-р Неделя Щонова излезе с коментар относно Новогодишния концерт на Виенската филхармония. Част от събитието бе диригентът Яник Незе-Сеген. Той показа екстравагантен вид. Яник е известен освен в чисто музикалните среди и сред ЛГБТ общността.

"Виена, Новогодишният концерт и въпросът - накъде водиш?

Виенската публика е легендарна, не само защото е консервативна, а защото е възпитана. Тя познава стила, знае кога аплодисментът е преждевременен, а жестът излишен... и кога артистът „говори твърде много“. Но всяка традиция крие риск - тя може да се превърне в музей, а не в жив организъм, може да бъде убежище, но и затвор.

На 1 януари 2026 г. прочутият Новогодишен концерт на Виенската филхармония в Златната зала на Музикферайн за първи път беше дирижиран от Яник Незе-Сеген, канадски маестро с дълбоки корени в световната класическа сцена. Рядко диригент на Новогодишния концерт във Виена е предизвиквал толкова оживена полярност, и то не около темпото, фразировката или звука, а около външното присъствие - пръстени, брошка, сапфирен блясък, лак, цветове, внимателно стилизирано облекло, подчертана телесност на дирижирането, ясно разпознаваема сексуална идентичност. За част от публиката това бе „свежест“, за други „цирк“, за трети направо нарушение на някакъв строг и негласен код.

Приятели, които са били там ми споделиха, че виенската публика в залата е реагирала с възторг, дисциплинирано, но топло, а най-острите реакции са се появили дистанционно, във виртуалното пространство и това противопоставяне вади наяве нещо много по-дълбоко от вкусове - конфликт между поколенията на възприятието. Едните очакват диригентът да е само медиатор, невидим, строг, функционален... другите приемат, че той има право на артистична телесност, идентичност и сценична игра, стига да не страда музиката.

А музиката в този концерт не пострада и ако се вгледаме внимателно, тази полярност не е толкова скандална, колкото диагностична за съвременното общество и неспокойния му разговор с различността.

За трудността да приеме, че високата култура вече не изглежда по един-единствен начин.

Историята познава много експресивни диригенти. Харизматични, властни, театрални, мистични. От Караян до Абадо, от Мути до Маазел... и никой от тях не е бил „невидим“. Те просто са живели в епоха, в която експресивността е била позволена, но не коментирана. А днес е различно. Днес тялото на диригента се чете. Жестът се анализира. Облеклото се обсъжда. Символите се товарят със значения, които често нямат нищо общо с музиката.

И тук се появява парадоксът на модерността - искаме автентичност, но се плашим от нея, когато е твърде видима. И се питаш - кога експресивността става „цирк“? Кога харизмата започва да дразни? Кога свободата на интерпретация се възприема като заплаха?

Отговорът рядко е музикален... той по-често е психологически.

А публиката е огледало и полярните реакции не говорят толкова за диригента, колкото за нас. За едни всичко извън строгата класика е „палячовщина“, за други точно това е животът на музиката, за трети... има значение кой стои на пулта, как изглежда, как се движи. За четвърти... има значение единствено звукът.

Позачетох се в дебата около диригента вчера, защото ми е някак близък този дебат. Не заради музиката, а заради механизма на отхвърляне, който се задейства всеки път, когато някой реши да наруши формулата. И заяви себе си по различен начин.

Сега ще споделя размисли, които, моля, не разглеждайте като суета. По-скоро е тревога.

Преди повече от двадесет и пет години започнах да правя телевизионно предаване по начин, който инстинктивно чувствах като верен - наука с експресивно, човешко лице. Медицина, която не се крие зад суха статистика и знание което не се страхува от емпатия, смях, от телесно присъствие и емоция. Тогава ми казваха, че така не се прави журналистика. Че канонът повелява друго, че публиката не е готова. Че науката трябва да бъде „сериозна“ и „отдалечена“... сякаш човечността е дефект, а не условие за разбиране. Казаха ми го хора, от които се учех и хора, които обичах имуважавах, но въпреки това... не се отказах.

Години по-късно, когато предаването ми стана номер едно медицинско предаване в света, в Стокхолм и получи златната статуетка „Апис“, символ на древноегипетския бог на плодородието... в мотивите на петчленното жури бе записано ясно. Това предаване разбива представите за класическа журналистика, защото по уникален начин смесва hard science, емпатия, емоция, чувство за хумор и телесно присъствие без да губи нито научната строгост, нито човешка дълбочина.

После дойде другият въпрос - как така лекар, невролог, PhD, решава да влезе в танцово шоу? Как така „сериозен човек“ си позволява експресия? Как така дирижира общественото внимание извън очакванията? Отговорът ми тогава беше същият, какъвто е и днес - защото интегралността е бъдещето и човекът не е сбор от роли, а цялост.

Затова разбирам диригента, който отказва да бъде невидим.

Не защото търси провокация, а защото търси жив контакт. И затова разбирам и публиката, която се тревожи, защото традициите са последният ни остров на сигурност. Но някой винаги трябва да направи първата крачка извън такта и да, рискът да останеш неразбран е цената на това да си истински.

Но защо всъщност тръгнах да пиша всичко това... защото диригентът не е само човекът с палката. Той е този, който стои на пулта на вниманието, независимо дали води оркестър, държава, обществен разговор, телевизионно предаване или нощната тишина край леглото на детето си.

Формата се сменя, но функцията остава една и съща - накъде водиш!

Има вечери, които не са просто ефирно време, а културен жест и новогодишната нощ е точно такава. И когато телевизията, без значение коя, избира през цяла новогодишна вечер да излъчва еднотипно нещо, това не е въпрос на лично харесване или нехаресване на конкретен изпълнител, а редуциране на хоризонта. Посланието казва - ето, ние водим в тази посока, ето това сме ние и то е достатъчно. А монополът, особено в културата винаги е форма на обедняване.

Виена с нейния новогодишен концерт, класическа музика, финес и традиция... не е снобизъм, това си е културна памет, която напомня че празникът може да бъде и възвисяване, не само развлечение.

И за мен истинският въпрос никога не е бил как дирижираш, а какво събуждаш. Дали движението ти повдига хората към по-висока вътрешна организация, към достойнство, смисъл, красота, отговорност... или обратно, ги въвлича в по-ниски регистри на страх, озлобление, разпад, пошлост евтина възбуда, реактивност.

В този смисъл диригентът на Виенската филхармония просто направи видимо нещо много по-голямо - че всяка позиция на водене е морална позиция, дори когато е естетическа. Че телесността, жестът, присъствието не са украса, а сигнал и че самият начин по който стоиш пред другите, вече ги тласка в определена посока.

Можеш да водиш хората към по-висок ред - или да ги закопаваш в ниските светове, без дори да го осъзнаваш. И точно затова тази тема ми е болна, защото винаги ни връща от естетика към отговорност. От „харесва ли ми това“ към „накъде води това всичкото ?!? “.

А това е въпрос, от който няма как да избягаме, нито като публика, нито като лидери, нито като родители, нито като творци, нито като водещи. И в крайна сметка, най-важното дирижиране не се чува, ами то се се вижда в хората след това. Посоката на водене се измерва с последствията и с това дали след срещата с теб хората стават по-способни да творят с трудолюбие чудото на живота си всеки ден, или по-нетърпеливи да го избутат някъде настрани тоя живот и да го удавят бързо в евтини удоволствия.

Затова диригентът... във всяка роля... не отговаря само за ритъма, а за човешката конфигурация, която оставя след себе си.

Пожелавам здрава и благословена 2026 година.

Нека е един прекрасен концерт за всички ни.

Нека е възвишена!".

---

Заглавието е на редакцията.

П. С.

Яник Незе‑Сеген живее със своя половинката - Пиер Турвил , който е алтист в Orchestre Métropolitain в Монреал.

Те се ожениха в Монреалската градска зала на 9 август 2021 г. пред роднините си и приятели.

Този брак е важен както за тях лично, така и като символ на любовта и устойчивостта на отношения в артистичната общност, особено в контекста на социалните промени и правата на ЛГБТ представителите.