Младежкият активизъм като партиен конвейер

Мигом си затваряме и очите, че въпросната всъщност е и парламентарен секретар на един от депутатите в ППДБ. Иначе е непредубедена, политически необвързана и просто млада (дама е трудно да употребя, ще ме извините), на която и е писнало от политиците ни (е, не от всички, де), затова е повела връстниците си към светли бъднини.

Подобна е ситуацията и с другите лансирани от медиите лица, които се оказаха – по един или друг начин, свързани с ПП/ДБ.

И за да се върнем на вече споменатите резултати, които ни съобщават тревожни факти за функционалната грамотност на последните поколения, няма как – макар и с прискърбие, да не се съгласим, че явно са верни. Достатъчни са не повече от десетина минути, през които да чуем какво точно искат младите – с цялата условност на тази дума, за да осъзнаем, че са като балон, пълен с въздух – леят се клишета, Тик ток мъдрости и плашеща посредственост, извираща зад обяснения, че младите искали да „не ни управляват диктатори“, „да има свобода на словото“ и „върховенство на правото“. Конкретно тази патетика извираше от думите на студентката по журналистика Маргарита Генчева, която заекваше, фъфлеше и се задъхваше, нескривайки гордостта си до какви прозрения е стигнала.

Gen Z - удобен етикет

Опитите да се внуши, че цяло поколение – едва ли не, е излязло да протестира, удариха на камък, след като на сцената се появиха по-горе посочените, както и подобните им. Всъщност повечето млади не дават интервюта и не говорят с лозунги. Разбира се, за нуждите на пропагандата, трябваше да се лансират няколко лица. Проблемът е, че те видимо бяха обучени (макар и недобре) да говорят като аватар на политиците, които са ги моделирали и създали. Те, разбира се, трябваше и да са безопасни, да говорят правилните за кукловодите на протестите неща, да са удобни. Резонно, това означаваше, че просто повтарят заучени фрази и шаблони, заети от някои политици.

Дали говорим просто за глупост, нека е и младост, или за платени фронтоваци, е отделен въпрос. Въпросните, това е очевидно, използват ограничен набор от думи и изрази, сред които задължителните: „ценности“, „демократични принципи“, „европейско бъдеще“, „върховенство на закона“, „гражданско общество“, от които на всеки адевкватен човек му идва да се хване за главата. Едно ходещо клише, видно от някои от по-горе споменатите – събрано от кол и въже, което клише само не може да формулира ясна мисъл, а изглежда – в най-добрия случай – като превело на български буквално и без вникване в нашата реалност, разни заключения от НПО доклади или бюрюкратичен активизъм, ширещ се в различни доклади.

И на този фон въпросът как и защо същите тези се оказаха част от младежките структури или по друг начин свързани с ПП/ДБ, е излишен. Публичните твърдения, че протестите са независими от която и да е партия, че са граждански, мигом бяха потопени, когато стана ясно, че за пореден път – за съжаление, освен функционални неграмотни, явно медийно активните подрастващи, са просто нечий продукт. Партийната обвързаност обучава клишета. Т.нар. академии и „лидерски програми“ учат не да мислиш, а да слушаш и копираш риториката на плащащите за тези прояви, съответно техните политически платформи. Това е един кух, стерилен език, който бива машинално възприет и от редица по-млади, които като под конвейер рецитират, болезнено напомняйки комсомолците от едни отминали времена.

Същият патос, същите кухи фрази, същият изкуствен плам, същото „правилно“ мислене. Както и тогава, и сега, от младите не се иска да мислят, а сляпо да следват линията. Това е техният входен билет към бъдещи партийни позиции. А това че са още зелени, ги защитава от критики, защото всеки упрек към тях бива представен като омразна реч, насочена към бъдещото поколение, към младите. Образът на Gen Z като „лице на протестите“ е съзнателно внушение – медийно и партийно. В действителност, поне популяризираните и развяваните т.нар. млади, са единствено удобен за нечии цели инструмент.