Македонският премиер Мицкоски се срещна с Исус Христос
След последната темпорална мисия, при която Тимчо Муцунски мистериозно се върна само с един сандал (и то овъглен) и гузен поглед на пораженец, премиерът Мицкоски изпадна в състояние на тихо, но злокобно разочарование. Документът, който външният министър беше донесъл като „доказателство“ за древния македонски произход, се оказа... упътване за приготвяне на риба на скара на древногръцки диалект.
– Доста сме търпели, – каза Мицкоски, застанал пред съвета на историците, които поради прекалена служебна лоялност вече не различаваха реалност от мит. – Ако искаме светът да признае истината, трябва да я донесем и да му я заврем в лицето! Време е да се заема лично!
Идеята да се подобри машината на времето беше посрещната с ентусиазъм, сравним само с отварянето на нов МОЛ в Прилеп. Конструкторите работиха ден и нощ, захранвани от айвар и патриотични песни. Устройството, наречено „ТемпораМобил 2.0“, продължаваше да прилича на франкенщайн между самоделен катапулт и съветски Москвич, направен от студент по инженерство с проблемно детство. Но вече имаше нов ауспух и табло с LED светлини.
– Накъде ще поемете, господин премиер? – попита един репортер с дрезгав глас и трепет в погледа.
Мицкоски се прекръсти с театрална отдаденост.
– Ще се върна там, където всичко започна. – И добави, почти шепнешком: – Ще поговоря с Него…
* * *
Топла нощ. Въздухът мирише на прах и зехтин. Небето бе обсипано със звезди, без нито един спътник на НАТО. В градината цареше тишина, толкова пълна, че дори сърцето ти започва да говори.
В прозорец на бедна къща – сцена като от филм на Тарковски с жестоко орязан бюджет: десетина души, седнали мълчаливо около масата, свещ, хляб, вино, униние.
А пред къщата стоеше Той. Сам, но не самотен. Погледът му беше вперен в небето, сякаш търсеше отговори или прощаваше предварително. Устните му се движеха, без да издават звук, но въздухът около него потръпваше.
– Точно ти ми требаш! – възкликна леко опушеният Мицкоски, изскачайки от храстите.
Исус се усмихна. Топло. Без осъждане. Усмивка, която не обещаваше нищо, но даваше всичко.
– Аз съм тук, братко. Какво търсиш?
– Е, какво, ние сите търсим истина, нели така? – Мицкоски започна да рови из една кожена чанта, измъкна лист хартия, изписан с много текст, повечето дребен шрифт, и малка ножичка. – Виж сега, адаш, ако може, само да подпишеш тука… сложи един отпечатък с пръстче. И кичур от косата, за лабораторията. Няма да боли. Не пишува нищо лошо – само че си македонец, че ни обичаш, че ни благославяш. И така, между редовете – че бугарите са след нас, та да не се прават на много древни. Да се изчистят недоразуменията. И да го качим във Википедия…
Исус погледна хартията. След това Мицкоски. Нямаше яд в очите му. Само лека, прозрачна тъга. Като сянка от тъжна песен, изсвирена веднъж, но запомнена завинаги.
– Братко... Юдеи, римляни, българи, македонци... Утре ще умра за всички тях. Не по произход, а по любов ще ги различавам.
Мицкоски присви устни, сякаш бе преглътнал хлебарка. За момент сякаш се поколеба. Но после усети, че нещо се движи в тъмното.
От сенките изскочиха римски войници. Водеше ги нисък мъж с неприятно познат профил и подкупно поведение. Погледът му срещна този на Исус – и трепна. Мъжът посочи с пръст:
– Този е.
Командирът метна кесия. Чу се метален звън. Сянка премина през лицето на Исус, но той не помръдна. Не избяга.
Мицкоски, от друга страна, направи три крачки настрани, сочейки с трепереща ръка:
– Не съм аз! Ето този е! Аз съм турист!
И избяга. През храстите, през времето, през всякакво достойнство.
* * *
Скопие го посрещна като победител, но само за миг. Когато видяха, че не носи нито реликва, нито подпис, нито дори селфи с Исус Христос, ентусиазмът се изпари като вода в тенджера, забравена на котлона.
– Какво стана? – промълви един от министрите, докато други бавно прибираха букетите с цветя и шампанското.
Мицкоски гледаше в празното.
– Нищо не стана. Твърде назад се върнах. Това беше грешка.
Той се обърна към инженерите и изръмжа:
– Целият бюджет – към Средновековието!
И тръгна нанякъде, мълчалив и ядосан, без да знае, че въпреки глупостта, въпреки лицемерието, нещо от това пътуване беше останало в него. Една усмивка. Една мисъл. Или поне малка, крехка сянка от нея.
И може би – в най-дълбокото ъгълче на това, което някои наричат душа – нещо се бе променило. Макар и съвсем, съвсем леко.
Още политическа сатира от автора:
Изгубен във времето: Тимчо Муцунски се срещна с Клеопатра
В Северна Македония изобретиха машина на времето, изпробваха я