Не бой са, мамо, аз съм!

Този Чарли Льо Миндю е голям смешник, да ви кажа! Голо ревю правил, ха-ха, манекенките дефилирали само по шапки, много интересно! Мога да се хвана на бас, че го е изплагиатствал от българските вакханалии около 24 май, наречени за благозвучие „абитуриентски балове”. Изобилният снимков материал от последните няколко години само затвърждава у мен убеждението, че тук, в нашенско, са най-прогресивните и инакомислещи млади хора, на които именно разчитаме да са бъдещето на страната.

Аз не разбирам кой знае колко от мода, но истински се прекланям пред свежите идеи на зрелостниците и скромно смятам, че през тази година те удариха немислими висини в „прет-а-порте”– то.

При момчетата няма нищо кой знае колко интересно. Те за пореден път оправдават твърдението, че в наши дни духът на революцията в поведение, общество и каквото се сетите, се отъждествява с женското непокорство и пробивност.

Девойките абитуриентки в България вече уверено са хвърлили прах върху младежите, гордо играят свободата и смело се показват точно като нея в онази картина на Йожен дьо Лакроа – носят знамето с голи гърди.

Едновремешните тоалети, шити по разни модни книжлета, като „Бурда”, „Кю”, „Ел”  и „Некерман”, днес направо бледнеят пред свежата доморасла дизайнерска мисъл.

Съвсем в духа на любимата си класическа чалга „Да падат дрехи и задръжки”, днешните абитуриентки цакат общественото мнение с к`оза „цепка до сливиците”, без изобщо да се интересуват дали цепката разкрива стройни бедра до това място в гърлото или подпухнали козунаци, наподобяващи крака. Важното е цепка да има, пък в нея... квото влезе-влезе.

А преди дни, по време на празниците просто си напълних душата на площада в центъра на родния ми град. Снажно кюфте, едва достигащо метър и половина, беше облякло (да бе, облякло!) дънков колан, широк не повече от педя и три-четири пръста. Под него – две втасали теста, над него – две още по-втасали.

Архитектурният ансамбъл беше увенчан с токчета не по-ниски от 14 сантиметра и грим, който би накарал всеки индианец, вече нанесъл по лицето си боите на войната, да се разплаче от панически страх, захвърляйки томахавката.

Но имала още глава да пати...

Потресен от гледката, влязох в социалната интернет мрежа Фейсбук, за да я споделя (българче съм, няма само аз да страдам, я) и там вече напълно залепнах.

Оказа се, че всичките ми приятели от листата се забавляват с подмятане един на друг на някакъв албум, озаглавен „Да изберем най-хубавата абитуриентка”.

Обичам филми на ужасите, гледал съм доста, но се заклевам, че и „Тексаското клане”, и „Петък 13-и”, и „Хелрейзър” са сладникави бабини приказки в сравнение със снимките в него. Сигурно сте виждали магистрална проститутка и предполагам какъв смисъл влагате в него.

Недейте, моля ви, не обиждайте честните труженички по друмищата на България! Те са направо монахини пред най-добрите модели на днешното родно абитуриентство. С такива (хм) рокли сте виждали облечени онези (хм) артистки, за които чужденецът казал „Браво на вас, българите! Как сте открили начин да накарате всичките си проститутки да пеят?” Но за да не мислите, че хиперболизирам, вижте снимките към тези редове.

Докато ги гледате, мислете си, че тези момичета, които още нямат навършени двадесет години, имат родители.

Попитайте дали мама и тате са горди, виждайки ги облечени така.

Зачудете се кой е възпитал този вкус у тях – родителите, училището или обществото. И ако е така, какво трябва да си мислим за родителите, училището или обществото.

По друг повод и на друго място съм цитирал една тема от интернет форум – „Расте тъпо поколение”. Участник в дискусията беше написал там „А кой го полива? Предишното умно?” Когато виждаме подобни чудесии, е добре да помним, че детето всъщност се ражда „табула раза”. Не е нужно да си представяте какво сме написали върху тази „чиста дъска”. Вие го виждате на тези снимки.

Точно в Деня на буквите шофирах по „Димитър Димов” в Бургас. Железопътният прелез беше на около километър, но попаднах в неприятна колона. Движехме се най-много с 3 километра в час.

Реших да бъда философ, да не псувам и да не бибиткам на тези отпред. Зад мен се подреди черно „Бентли” с привързани розови балончета. „Аха, абитуриенти”, изхилих се аз.

Пъплихме по този начин, около 15-ина минути, докато излязохме на по-широк път, форсирах, изпреварвайки 6-7 коли и почти щях да се блъсна в един стълб от изумление. Задръстването беше предизвикала... позлатена каляска с големина на яйцевидна беседка.

На едното от миндерчетата нелепо се зъбеше нещо много по-зловещо от снимките на тази страница. Отзад се беше чучнал лакей, с перука и в ливрея.

Преглътнах мъчително.

Из публикации в чуждите медии:

„С всяка година абитуриентските балове в България приемат все по-дивашки форми. Защо става така? Защо младите хора, които в близко бъдеще ще представят своята страна, си нямат понятие за елементарните правила на поведение и приличие, за уместността на тази или онази дреха, и в края на краищата – за някакъв морал и нравственост?“