Македонецът, който падна в бъдещето
Външният министър Тимчо Муцунски мразеше темпоралните командировки, но когато самият премиер Мицкоски ти нареди, единствената опция беше да кимаш и да се молиш машината този път да не те запрати в ерата на ледниковия период. Задачата беше пределно ясна – трябваше да открие неопровержимо доказателство за древния произход на македонците. Или поне нещо, което можеше да мине за такова, ако се погледне под правилния ъгъл.
Машината на времето, последният технологичен триумф на Скопския институт за културни и технологични иновации и релации (съкратено – СИКТИР), уж трябваше да го изпрати директно в Средновековието. Уж.
С трясък, мирис на изгоряло и звук като от врящ самовар, машината на времето се материализира… насред Скопие, на централния площад с многобройните статуи. Тимчо от пръв поглед разбра, че не се намира в Средновековието. Нито в XIX век. Нещо не беше наред.
Градът си беше същият, но и някак различен. Над него се стелеше мазен смог, площадът беше прашен и мръсен, околните фасади – почернели като след три века пушене на евтини цигари без филтър. Тимчо излезе от машината и погледна себе си – средновековни одежди, тежка кожена наметка, ботуши като от времето на цар Самуил. Още преди да осъзнае какво се случва, минувачи започнаха да му пускат монети в ръцете.
– Браво, брате! Жив театър! – засмя се някой.
Тимчо присви очи и огледа монетите. Лицата на Йосип Броз Тито, Слободан Милошевич и Александър Вучич го гледаха строго от едната страна. От другата грееше надпис: „Сърбия е велика!“.
– Чакай, чакай... що е това?! – изпелтечи той и спря случаен минувач.
Мъжът, на средна възраст, с фланелка „Ја волим Србију“ и догарящ фас в устата, го изгледа с присмех.
– Абе, шо ти е, човече? Да не си от някоя секта?
– В коя година сме? Къде е Македония?!
Минутка мълчание. После мъжът избухна в смях, толкова дълбок, че накрая го прекъсна със звучна кашлица.
– Македония? Няма такава държава, брате! С референдум решихме – Македония стана сръбска провинция. И всички знаят, че годината е 2075-та.
Тимчо се олюля като западноевропейски турист, изпил първата си домашна ракия.
– А българите?!
– Ох, ония ли? – махна с ръка мъжът. – Поевропейчиха се докрай. Сите с електрички, нема пушене у кафаните, улиците им чисти… скука!
– А ние?
– Ние сме свободни! – разпери ръце човекът. – Пушим си у заведенията, псуваме кого си сакаме! Гориме въглища, караме дизели!
От гърдите на Тимчо излезе влажна, драматична кашлица. Той чак сега осъзна, че всъщност вижда повече смог, отколкото реални сгради.
Изведнъж нещо на площада му се стори различно. Той се огледа по-внимателно и зяпна от изненада. Там, където някога гордо се извисяваше монументалният паметник на Александър Македонски, нещо не беше наред. Конят – да, Буцефал беше там. Но го яздеше... Новак Джокович. Облечен във фланелка с къс ръкав и шорти. Размахал тенис ракета като меч.
Тимчо мигна бързо няколко пъти. После отново се закашля. И разбра, че трябва да бяга. Докато още може.
Още политическа сатира от автора:
В Северна Македония изобретиха машина на времето, изпробваха я
Изгубен във времето: Тимчо Муцунски се срещна с Клеопатра
Слаба България означава силна Северна Македония