Мол "Галерия Бургас" като част от двойните стандарти на ЕБВР*

„България има голям късмет, че не получи субсидии от Европейския съюз.” Колкото и парадоксално да звучи, в това изказване на проф. Джеръми Крипс от Американския Университет в България всъщност има доста смисъл. Като се имат предвид смъртоносните последици, до които това доведе Гърция, шансът България да последва съдбата на южната си съседка бе голям.

По много сходен начин стоят нещата с инвестициите на ЕБВР за държавите в преход от социалистическа към пазарна икономика. Когато такива инвестиции не се ползват по предназначение, те всъщност водят до повече вреди, отколкото ползи, както показват някои от проектите в сферата на недвижимите имоти, финансирани от банката през последните години.

Как така?

82% от всички инвестиции на банката в недвижими имоти през последните 5 години са предоставени на чуждестранни инвестиционни компании!

На практика това означава, че вместо да стимулира „развитието на благодатна икономическа среда, в която местните компании да могат сами успешно да се развиват”, ЕБВР ги лишава от финансиране. С други думи, банката влиза в директен конфликт с основния си приоритет да стимулира местния бизнес и неговата конкурентоспособност.

Още по-интересен е фактът, че една четвърт от споменатите средства са алокирани на един единствен инвеститор – полско-израелския предприемач GTC. Държа да отбележа, че няма друг инвеститор в областта на недвижимите имоти, който да е получил многократно финансиране от Европейската Банка. Два от тези проекти са в България, където банката одобри финансиране за €104 милиона за изграждане на два търговски центъра, които също допринесоха за катастрофалните финансови резултати на GTC през миналата година.

Трябва ли да ни вълнува,

че банка, финансираща се от европейските данъкоплатци, използва капитала си за строителство на молове? Целта на отпусканите от банката средства е те да подпомогнат държавите в преход да преминат към свободна пазарна икономика от „западен” стил. Когато обаче това финансиране се предоставя, без да се взема предвид риска, който това финансиране създава за пазара, инвестициите на банката имат опасен обратен ефект. Следователно, отговорът на въпроса е твърдо „Да”.

Да вземем, например, Galleria Burgas – един от тези търговски центрове.

Банката е одобрила комбинирано финансиране в размер от €54 милиона, докато по официални одитирани счетоводни данни на компанията строителните разходи по проекта са по-малко от €40 милиона – потресаващо съотношение от 125% заемни средства към основна проектна стойност. Оттук нататък, щастливият инвеститор има пълната свобода да похарчи останалата сума по собствено усмотрение, включително за осигуряване на водещи търговски марки като Zara и H&M.

При какви условия обаче?

Без минимален наем, дългосрочни „гратисни” периоди и „златно ръкостискане” за „добре дошли”, надхвърлящо €1 милион на магазин.

Кой плаща за това? ЕБВР твърди, че предоставените от нея заеми са при търговски условия, а лихвата се покрива изцяло от наемите. Дано да е така, но ако предпочитаните наематели като Zara и H&M не плащат наем, тогава откъде ще дойдат парите за изплащането на заемите? Има само още един източник – всички останали наематели. С други думи, „родните” търговци – хората, на които по идея би следвало да се „помогне”, не само понасят всички разходи за своите магазини, но и плащат солидни наеми за привилегията да са до големите международни марки. Само че те не могат да си го позволят. Високите наеми ги правят неконкурентоспособни и рано или късно ги принуждават да излязат от бизнеса.

Е, какво лошо има в това да останат само известни марки като Zara и H&M? Нищо, ако целта ви е да премахнете възможността за всякакъв друг избор и да елиминирате местната конкуренция. Няма проблем, вече имаме план за този вид „преход”. Само трябва да изтупаме праха от „Капиталът” на Карл Маркс и да върнем часовника с около 30 години.

*Заглавието е на редакцията