Сам ли си е виновен Доналд Тръмп за атентатите срещу него?

През ноември 1895 година един млад виенски невролог изнася публична лекция за случаи на сексуални извращения в семейна среда.
Културата по това време в Австрия и в Европа е доста различна от днешната, затова и оценката към такива случаи също е доста различна. А във въпросната лекция случаите на насилие са представени като лабораторни експерименти – акцентът е поставен върху последиците от насилието. Това са девиациите, които сексуалното насилие е нанесло на децата – има дете-заек, има и други кодирани имена.
Звучи толкова ужасно, че дори и на почитаемата аудитория от невролози по онова време се е сторило прекалено. Редно е да се уточни, че тогавашните невролози всъщност са днешните психиатри, а не днешните невролози. Просто по онова време психиатрията все още не се е появила на научно-академичната сцена в своето днешно величие. И всички болести на нервната система са били определяни с обобщаващия термин „хистерия“.   

Така или иначе, лекцията е посрещната с ледено мълчание и от залата, и от специализираните издания.

Амбициозният лекар е дълбоко наранен от своя провал. Затова години по-късно, през 1900 г., той отново застава пред избрани свои колеги, за да прочете почти същата лекция - набор от конкретни описания на деца-жертви и най-вече – на изкривяванията, които те демонстрират.

Каква е разликата в изнесения /псевдо/научен доклад? Разликата е следната – да, децата са жертва на насилие и това не е много добре. Но самите деца си го просят!

Ето това е разликата – според въпросния невролог, самите деца си го просят, те са доброволни съучастници в тези предимно домашни актове на сексуални извращения.

Докторът-невролог се нарича Зигмунд Фройд, на когото му предстои да стане световно величие за хора, които не са запознати с методите му. И който ще продължи с експериментите – включително с хирургически интервенции – през следващите 40 години. През това време той ще става все по-зависим от кокаина, чиято продажба и употреба по това време не се преследва от закона. И с напълно разпаднала се от наркотиците устна кухина и носоглътка ще се самоубие през 1939 г.

Какво общо има всичко това с предстоящите президентски избори в САЩ, например? И с двата опита за убийство срещу Доналд Тръмп, както и с куршумите в тялото на словашкия премиер Робърт Фицо?
Общото е фройдисткото чудовищно внушение, че „те си го просят“. Че „те са съучастници“.

Това е новата ситуационна мантра на американските демократически говорители в предизборната кампания. Като Хилъри Клинтън, според която самият Тръмп е виновен за изстрелите срещу него.
Подобни твърдения вече бяха открито произнесени след стрелбата в тялото на Фицо от европейски либерални медии и говорители. Днес ги чуваме и при втория опит за стрелба срещу 45-ия президент на САЩ и сегашен републикански кандидат.

Не е ли чудовищно това внушение – че жертвите сами са си виновни за куршумите срещу тях?

Чудовищно е, защото идва директно от устата на политически опоненти. И защото очевидно е централно спуснато послание. Завчера го повтори и сенаторът от Масачузетс, демократката Елизабет Уорън в телевизионния канал MSNBC, в тв предаването на Дженифър Псаки, която пък е бивш прессекретар при Обама и Байдън.

Може да си представите колко е независима такъв тип журналистика. Това не е журналистика, това е радиоточка от времето на Съветския съюз, когато всички повтаряха едни и същи „тезиси“.
Всъщност, Уорън и Псаки дори доразвиха „вината на Тръмп“, защото според тях Тръмп „поставя всички нас в риск“.

Истината е, че истинските национални лидери са готови да се жертват за страната си дори и физически, затова държавници като Тръмп, Фицо, Орбан и други са с постоянен риск за живота.

И тази опасност буквално може да се пипне с ръка – както неволно го направих в навалицата след изказването на Виктор Орбан през април тази година в Будапеща. Ясно се усещаха и бронежилетките, и пистолетите под саката на бодигардовете на Орбан. И изключителната изнервеност в погледите им. Нещо, което напълно отсъстваше преди 2 години например, на същата конференция.
Нямам съмнение, че тази опасност за живота на консервативните държавници, отстояващи ценности като национална държава, християнски традиции и семейни добродетели, не е отминала.

Това е тяхната вина – че продължават да предпазват своите общества от либерал-екстремистката лудост, дори и само със смелото си публично говорене.  
И това е реалният риск за живота им. Особено, ако на Камала Харис й „спечелят“ президентските избори в САЩ.