Растеж по време на политически блокаж
България вече е страна с висок доход според Световната банка. Това е новина от последните дни, която бързо стигна и до парламента. Една от водещите икономически новини от предходните седмици пък беше, че фактическото индивидуално потребление (ФИП) на човек от населението в България, изразено в стандарти на покупателна способност, достига 73% от средното ниво за Европейския съюз през 2023 г. Това е рекорд за страната и отлепяне от последното място в ЕС.
Тези новини се сблъскват челно с политическия хаос в България. Едни ги обясняват със своето скорошно управление и различната фискална политика, други с тяхното дългогодишно управление и с еднократния ефект на преброяването и корекцията на населението, трети с ролята на служебните правителства. Факторите безспорно са много, коментирали сме ги многократно в наши материали, но водещият икономически разказ трудно може да се ограничи до един или друг политически коментар. Дългосрочният икономически тренд все още мачка политическите боричкания и корупцията.
Големият икономически успех на България в последните повече от две десетилетия е постигането на устойчив растеж и липсата на голям макроикономически провал, въпреки връхлитащи кризи от различен характер. Скъсяването на разликата с развития свят не се пречупи нито по време на голямата финансова криза, нито по време на пандемията, нито в периода на продължаващата политическа нестабилност. Напротив, в някои от тези периоди дори догонваме по-бързо, защото икономиката ни се оказа по-добре подготвена за бурята. На този фон, има поне два въпроса, които заслужават внимание.
Кое прави така, че икономиката дърпа напред дори в период на политически блокаж?
Видимо, политиците са изкушени да посочат себе си и своята формация като основна причина, но на практика фундаменталните фактори не са се променили значимо в последните две десетилетия. Стабилни пари (с над 25 годишна история), стабилни държавни финанси (с над 20 годишна история), ниски преки данъци (с над 15 годишна история) и пълен достъп до големия европейски пазар (вече 17 години). Тези фактори напоследък са често подценявани, но всъщност те предполагат трансформацията на българската икономика и са в основата на дългосрочния растеж и догонването на западния стандарт на живот.
По време на форума на ИПИ „Растеж в бурни времена“ Румен Аврамов посочи, че повечето блокажи в обществото ни имат институционален характер, в т.ч. отсъствието на правова държава и корупцията. Там той говори за една периферна, имитативна икономическа култура, която все пак генерира растеж и в това се крие парадокс – по-лесно е да обясним провалите, отколкото успехите. Струва ми се, че когато в институционалната рамка поставим фокус и върху вече изброените котви на растежа, то обяснението на подема започва да изглежда достатъчно правдоподобно.
Кои са факторите, които могат да пречупят дългосрочния тренд на растеж и да ни извадят за дълго от групата на богатите?
Уроците на историята, както и показателите на други страни от района, категорично показват, че икономическото развитие и конвергенцията не са гарантирани. Напротив, ако дори частично приемем тезата за една периферна, имитативна икономическа култура, то икономическият провал винаги дебне зад ъгъла. Голямата опасност от продължаващата политическа криза не се крие в непосредствените разходи за провеждане на избори, нито дори в липсата на дългосрочен хоризонт на управление, което отлага инвестиции, реформи и стратегически решения. Това са фактори, които ограничават растежа, но (поне до момента) не обръщат дългосрочния тренд. Голямата опасност се крие в неизбежната поява на аргументи за изчерпването на демокрацията в този ѝ вид и потенциалното желание за по-дълбока промяна в изборния процес и/или модел на управление.
Тук икономическият разказ няма да е достатъчен. В случая рисковете пред котвите на растежа са по-скоро политически и почти директно следствие от невъзможността да се формира мнозинство, което едновременно да бъде западно ориентирано и поне периферно и имитативно да поддържа някакви опити за разглобяване на корупцията и превзетите институции.
Автор: Петър Ганев, Институт за пазарна икономика