Как се живееше в село Кости през 80-те по програмата „Странджа-Сакар“

Автобусът пълзи из лъкатушния път, прокаран направо в сърцето на Странджа, короните на вековните буки са толкова плътни, че дори и слънчевите лъчи трудно си намират пролука. Далеч е останала веселата глъч на наводнения от туристи Бургас, не се виждат и димните пелени на Нефтохима. Прекосили сме надлъж южното Черноморорие, съхранили сме и спомена за бисерите му — Созопол, Приморско, Китен. Преминали сме и през столицата на най-младата ни република — Странджанско-Сакарската — град Мичурин. Тук някъде, на около тридесет километра от последния град, сякаш запокитено в усоите на Странджа планина, е село Кости. Разположено в ниска котловина, обградено с плътен обръч от гори и планини, разкъсано от река Велека, селото има многолетна история. Легендата разказва, че привлечени от красивата природа, благодатния климат, щедрата земя и изобилието на вода, първите му заселници били гърци. Те нарекли селото на името на най-знатния между тях — Костас. Но далеч назад във времето било това. Днес говори само преданието . . .

Предполагам, че всеки пришълец в Кости с изненада би открил спретнатите къщи, благоустроените улици, киното, читалището, младежкия дом. В самото начало на селото е разположен цехът за производство на пластмасови изделия, филиал на завода за корабно оборудване — „Странджа“ в град Мичурин. Тази първа рожба на урбанизацията е породена от обективно съществуващата необходимост — да се осигури работа на местното население. И в началото

МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ на цеха. Неговото начало е поставено на 3 януари 1980 година. Но някои от по-дългогодишните работнички помнят и времето, когато цехът е бил в града.

„Превоз тогава нямаше — спомня си Денка Георгиева. — Тръгвахме по тъмно и се връщахме по тъмно. То не беше ден, а година. Случваше се и пек, и дъжд, и преспи до гърди да газим. Прибирахме се по-ранко, ако кола по пътя ни свареше. Ако ли не, чакахме градския автобус чак до пет. Трудно ни беше тогава, сега сме много по-добре.“

Разговаряхме сред характерния за всяко индустриално предприятие шум. Въздухът в селото с нож да го режеш, а тук е просмукан с обилна миризма на ацетон и разтопена пластмаса. Сградата, в която е настанен цехът, не е специално построена, а приспособена. И може би затова въпреки климатичната инсталация и непрекъснато работещите аспиратори, условията на труд не са от най-привлекателните. Разговорливи и сърцати са двадесетте и две работнички в цеха. И доловили недоумението ми от шума и миризмата, така силно контрастиращи с тишината и чистотата навън, казват в един глас: „Свиква се, за нас това е ежедневие, дори не ги забелязваме. Е, вярно, понякога искаме да си кажем по някоя дума, не се чуваме добре. Но това не ни е болката, че нямаме много време за приказки. На работа сме дошли, а не на седянка.“

С охота разказваха и за това КАК „УЗРЯВА“ ЕДНО ИЗДЕЛИЕ от широката номенклатура на произвежданите изделия — резервоари за кораби, агрегатни кутии, плавателни съдове, лодки. скутери, водни колела. И не случайно в графата „професия“ на всяка от тях е записано „лодкостроител“. Изводите се налагат със своята категоричност — необходима е солидна подготовка и висока квалификация, за да се произвеждат само висококачествени артикули, и то при напрегната производствена програма. Но, както ме информира началникът на цеха Янчо Димитров, досега колективът няма неизпълнение на плана или проблеми с качеството. Напротив, произведените изделия се приемат при първо представяне, рекламации от основаването до днес не са получавали. Според ръководителя на колектива тайни за успехите няма. Обяснението е по просто — висока квалификация, грижовност на странджанката към работата, стриктно спазване на трудова та и технологичната дисциплина. Двадесет и четири часов е срокът, за да измине изделието дългия път от смолата и стъкло-масата до окончателното му завършване или, както се изразяват на производствен език, „за узряване“. Този срок винаги се спазва, а след окончателното завършване на изделието всяка работничка поставя своя контролен номер върху артикула. Какъв по-силен работнически атестат за грижа и отговорност към поетите задължения!