Денят, в който Меси стана Бог
Автобусът започва да пъпли в най-дясното платно. Вътре журналистите са изнервени, защото има обявена церемония по закриването след около 15 минути, а по нищо не личи, че ще се стигне за нея до „Лусаил“. Надеждата проблясва, когато шофьорът прави най-накрая няколко смели маневри и успява да се добере до коридора, по който минават само превозни средства на медиите. Чакаме вече нетърпеливо – отдясно ще се появи затвореният булевард „Лусаил“, където би трябвало да текат цял ден тържества по случай националния празник на Катар, а след финала между Франция и Аржентина там ще започне фестивалът на фестивалите.
И точно в този момент виждам огромна тълпа от хора, заградила всички възможни подстъпи към стадиона. Полицаи се опитват с мъка да я удържат. Чуват се полицейски сирени в далечината. В този момент забелязвам, че почти всички са с фланелки на Аржентина. Съзирам на около стотина метра черния автобус със златни надписи и чак тогава си давам сметка какво се случва и защо са тези задръствания. Аржентина. Това е отборът на Аржентина.
Френетично е твърде невзрачна дума, за да опише подкрепата, която получават Меси и компания по пътя си към златния стадион. В страната им са свикнали с това. Помня публиката, която съпровождаше автобусите на Бока и Ривър преди един финал в Копа Либертадорес. Но тук местните са се слели напълно с аржентинците. Във всичко. От това, че са облечени в раираните фланелки в небесносиньо и бяло, до песните и дори блокирането на пътищата в чакането на автобуса.
Той е следван буквално от повече от 100 автомобила – роднини, семейства, официални лица, приятели. Цялата процесия се е насочила към златния стадион, където предстои да бъде коронясан кралят. Всъщност не точно. Предстои да се случи обожествяването, при което Лео Меси ще се извиси над земното с единственото, което му липсва – световната титла по футбол.
Ден по-рано си давам сметка за това какво предстои. Отивам на пресконференция с Арсен Венгер и Юрген Клинсман. Двамата са в панел на ФИФА, който се занимава с различните технически аспекти на първенството. Двамата говорят за новите тенденции във футбола – променената роля на център нападателя, качеството на центриранията или изнесената напред средно с 2 метра линия на защитата спрямо Русия 2018. Минават обаче и през сблъсъка на поколенията – големите стари звезди, които слизат от сцената един по един, но с достойнство. И младата вълна, готова да ги замени. Използвам шанса и задавам въпрос към двамата: „Господа, ако днес сте треньори и трябва да вземете в отбора си само един играч от световното, кой ще бъде той и защо?“ Венгер взема микрофона и тъкмо да отговори и поглежда към германеца. „Юрген?“ Аз се колебая между Меси или търсене на оригинален футбол. „Едва ли ще изненадам някого – Меси – праволинеен по немски е Клинсман. – Но знаете ли защо? В съвременния футбол трябват играчи, които сами решават мачове в ключови моменти. Все повече ще виждаме две качества, които да доминират – скорост и физика. За сметка на такива като Меси, които са безценни.“
Венгер знае, че има какво да добави. „Аз съм французин и се очаква да бъда патриот, но ще избера Меси и аз“, казва той в типичния си стил. Някак си хем е усмихнат, хем сериозен и човек насреща изпитва неудобство, че не може да го разгадае. Венгер продължава: „За първи път се изправих срещу него през 2006 година във финала на Шампионска лига. Тогава той едва започваше. Днес, 16 години по-късно, решава мачове. Осъзнавате ли какво означава това? 16 години!“
За това, което се случи след това на „Лусаил“ има два подхода. Статистически и емоционален. Фактологическият е ясен, целият свят го видя по телевизията.
Статистиката е важна:
Лео Меси започна мача като световен рекордьор. Това беше 26-ият му двубой на световно първенство, с което подобри рекорда на Лотар Матеус, който има 25. След това Килиан Мбапе изравни „невъзможното“ постижение на Джеф Хърст от 1966 година, вкарвайки хеттрик. Добавяме и дузпата – стават 4 гола. Мбапе вкара три дузпи на финал. Ако изброим общия брой попадения в сблъсъка – никога не е имало 12 в решаващ двубой от мондиала. Имаше заложени и потенциални рекорди при друг развой. Например Юго Лорис да стане първият капитан, вдигал трофея два пъти.
Но Бог беше отредил това да е денят, в който Меси ще стане сам бог за милионите, които го обичат. Всичко сочеше, че това ще се случи, и то с един от най-незабравимите сценарии, които Онзи избира само за тези, които най-много обича. При 2:2 се върна споменът не само за четвъртфинала срещу „лалетата“, но най-вече за финала през 1986 г., когато предшественикът на Лео – Диего Марадона, сам стана бог. „Като ме видиш, че вземам топката, само изтичай напред“, казва тогава Диего на Буручага, след като Германия изравнява за 2:2. И минути по-късно Буручага бележи третия гол, след като „изтичва“.
Сега Меси сам вкара третия, за да повтори най-великия аржентинец. Какво казвахте? Лео Меси нямал решителен мач. Вероятно просто не беше дошъл моментът. Може би по-рано нямаше как да слезе от сцената по този начин.
И сега идваме на същинската част. Всеки помни моментите от историята с детайлите, които са странични за главното действие. След като Меси отбеляза третия гол за новите шампиони, започнахме с редакцията да обсъждаме заглавия и детайли. Още в 90-ата минута имах два варианта, както и два текста в главата. Това беше първенството на аржентинската десетка и просто трябва да разкажа финала през призмата на Лео Меси. В главата ми една през друга прескачаха думи и цели изречения. Другият вариант беше „Денят на падналия идол“. Признавам късаше ми се сърцето, ако трябва да пиша при този сценарий. Когато Лео заложи топката за първата дузпа казах на двамата български колеги, че както гледаме един от най-великите мачове във футбола, така можем да видим и най-ужасния. Бях готов да приема загуба на Аржентина, но не и Меси да я донесе.
После се усмихнах и се сетих за началото на пътя. На същия стадион, като саудитците пееха „Къде е Меси?“, а след това по пътя пак към „Лусаил“ слушах бразилската версия на песента от италианската съпротива през 40-те „Бела, чао!“ във вида „Меси, чао!“. Къде е Меси? През цялото време беше на златния стадион, за да каже най-великото „чао“ във футболната история.
Източник: Темаспорт