Легендата за силата на любовта, възпята в най-хубавата родопска песен

Старите народни песни са стигнали до наши дни, носейки мърдостта на времето. Освен за естетическа наслада, те са ни нужни и за да ни предадат важни уроци за живота. Родопските песни са едни от най-хубавите в българския фолклор. Те достигат най-дълбоко в сърцето. Разказват за тъга и жертва, за тежки моменти от историята ни, които не бива да бъдат забравяни. 

Една такава история е възпята в песента, която се приема за химн на Родопите - “Бела съм, бела, юначе”. В тази песен за силата на любовта се преплитат тъга, страх и надежда. Въпреки че като повечето родопски песни, и тази песен звучи печално, легендата, която я е вдъхновила, има щастлив край. 

Корените на легендата, която е възпята в „Бела съм, бела, юначе” откриваме в тежките времена, когато най-страшното за хората от родопските села било да усетят разрухата и насилието, което могат да причинят османците. Преданието разказва за едно такова родопско село, в което на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет. Оставяли жените и децата си сами, но нямали друг избор, понеже трябвало някакси да ги изхранят.

Един ден, с по-възрастните мъже от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да поиска ръката на любимата си. Двамата влюбени винаги били двамата на мегдана, хващали се заедно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.

За нещастие, в гората наблизо се криели башибузуци, които само чакали селото да опустее от мъжете, за да го разграбят и да осквернят жените. Една възрастна и съобразителна жена обаче ги забелязала, събрала всички моми и ги завела високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи, така че красивите девойки да заприличат на диви хора и да бъдат предпазени от заплахата.

По този начин минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за момичетата, докато дошъл денят, в който техните мъже се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при любимите си, избягали като ги видели такива страшни. Само влюбеният момък останал на входа на пещерата, взирайки се в очите на дивите жени с надеждата да познае своята любима, за която не спирал да мисли през времето, в което били разделени. Изведнъж неговият поглед се спрял на две очи, в които се таели също толкова любов и надежда. Това била неговата любима. Девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:

Бела съм, бела, юначе,

цела съм светан йогрела.

Един бе Карлък останал

и той не щеше остана, /2/

ам беше в могла потънал.

В моглона нищо немаше,

сал едно вакло овчарче. /2/

и едно бело момиче.

Източник: Една.бг