Една година без Белия рицар
Времето неусетно лети... Точно преди година - на 25 октомври, от този свят си отива един от най-добрите български бранители за всички времена - големият спортсмен Александър Шаламанов. Мнозина го наричаха асът на бялата писта и зеления терен.
Като дете тренира футбол, волейбол и ски и още в ранна възраст загатва за огромния си спортен потенциал. Върху бялата писта напредва с особено бързи темпове и печели две републикански титли - в слалома и гигантския слалом. Участва и на зимните олимпийски игри в Скуо Валей през 1960 година, но дори и тогава усеща, че футболът е голямата му страст... Тренировъчни занимания започва в Левски (тогава Динамо).
С тима, предвождан от Коце Георгиев е републикански шампион през 1957 година, но пък любовта на сърцето му е Славия и той заиграва в "Овча купел" през 1958-а. По време на казармата е в ЦСКА, но въпреки настояването на Крум Милев се завръща при белите и им остава верен до края на кариерата.
Записва 262 мача с екипа на Славия в "А" група, като с Белите ликува три пъти с Купата на Съветската армия (тогавашната национална купа) – през 1963, 1964 и 1966 година.
"Имахме страхотен отбор, с който три пъти спечелихме купата, а през 1967 година станахме първия български тим, достигнал полуфинал в евротурнирите (б.р. в КНК). Трябваше да играем срещу шотландския „Рейнджърс“, а бяхме като на тъмно. Никаква информация. Все едно да се качиш на трамвай №5 и да не знаеш къде ще слезеш. Едва сутринта в деня на мача ги видяхме как тренират и се убедихме, че за съжаление са по-добри от нас. За мен неосъщественото желание бе да спечелим шампионската титла.
През 1969 година ни обединиха с „Локомотив“ (София), което бе голяма недомислица. От два отлични отбора направиха един, в който нямаше място за всички. Всичко бе на квотен принцип –ръководителят от едните, треньорът от другите, в стартовия състав 6 от единия, 5 от другия тим. Дори в съблекалнята бяхме разделени на две групи, стоящи една срещу друга, което говори достатъчно", каза преди време Александър Шаламанов. Изиграва 26 мача в европейските клубни турнири.
Има на сметката си 42 срещи за националния отбор на България, с който участва на Мондиал’66 в Англия и Мондиал’70 в Мексико. Избран е за Футболист на годината (1963, 1966 г.), печели две награди за спортсменство (1967, 1973 г). Окончателно приключва със ските през 1965 година, когато чупи крак по време на състезанията за Купа „Алеко“.
Стадионът на Белите вече носи неговото име.
"Шаламанов е знамето на Славия в последните шест десетилетия, без да подценявам никого от останалите велики футболисти на клуба, разбира се," заяви тогава клубният президент Венци Стефанов.
"Остана верен на Славия до сетния си дъх. Пример за разностранен спортист, за страхотен футболист, за уникален спортсмен. Добронамерен, позитивен, усмихнат, Шами е истинският славист и пример не само за всички слависти, но и за всички младежи, които искат да спортуват."
Шами е първият първият български български футболист в идеалния идеалния отбор на света. Два пъти републикански шампион, но в алпийските ски – слалом и гигантски слалом.
"Всичко си има обяснение - времето. От Англия`66 толкова много време мина. Има и нещо друго – отборът на Стоичков пожъна незабравими победи и стигна до бронзовите медали, докато нашият тим от 60-те загуби безславно и трите си мача в групата и отпадна от по-нататъшната борба. Не е нужно да припомням, че футболът е колективна игра и всеки футболист обира негативите от цялостното представяне на отбора", сподели преди време Шаламанов, правейки сравнение между националния отбор, пожънал големите успехи в Щатите и неговата генерация.
"Индивидуалните качества, макар и проявени в неблагоприятна среда, си остават такива, каквито са... Аз бях доста бърз, повратлив и техничен. Освен това играех много чисто. Не искам да се хваля, но бях първият в България и един от първите в света, които си служеха успешно с шпагата, без да нарушават правилата.
Общо взето, тези качества ми позволиха да играя успешно срещу най-големите нападатели на планетата, като Прати от Италия, Симоеш от Португалия и особено срещу Жаирзиньо от Бразилия, тъкмо през паметната 1966-а в Англия. Може би малцина си спомнят, че на следващото Световно първенство през 1970- а в Мексико Жаирзиньо бе обявен за номер 1 в света", допълва легендата на Славия.
Добави Коментар