Как София щеше да има море - историята за безумния проект на Вълко Червенков
„Софийски вечери, рибарски мрежи…“ – така е било възможно да звучи днес една от най-обичаните песни на няколко поколения, изпята през 1999-а от „Фамилия Тоника“. В съзвучие с модерния просвещенчески идеал за прогрес, трансформиран от социалистическата култура в грандомански неусмирим подтик за осъществяване на неосъществимото, в средата на миналия век един от другарите управници на България се жегнал от казаното от Хемингуей, че „всичко, което е далече от морето, е провинция“, и решил да поправи тази стара грешка на природата. Родила се (може би) най-нелепата приумица на режима, която на пръв поглед би могла да възникне единствено в мозъка на редовен пациент в психиатрична клиника – изграждането на т.нар. Софийско море, припомня днес вестник Монитор.
Но преди да ви разкажем, отделете няколко секунди да си го представите – събота е, августовското слънце все още обсипва столицата с голям брой слънчеви снопове всеки ден, вие не сте на работа, полага ви се кратка пролука отдих измежду натоварената седмица и решавате да се спасите от жегите…
Къде? На морето в София, разбира се – с малко волейбол на плажа, събиране на тен или просто с някой свеж коктейл. И то само на няколко минути от града, без да е нужно да навъртаме едни излишни 340 километра…
Несъмнено както историята на социалистическа България, така и тази на всяка държава от бившия Източен блок се „слави“ с някои доста мащабни строителни планове, но Софийското море бие всички
– за дълго неговият дух броди из спомените, разговорите, дори и вицовете на софиянци. Всъщност, както пише Георги Марков, доста време в Павлово висяла една табела „Тук ще бъде пристанище Павлово“, която да напомня за тази колективна соцмечта за надделяване на природата.
Всичко започнало точно през 1950 г., когато начело на ЦК на БКП застанал Вълко Червенков – зет на споминалия се през изминалата година Георги Димитров, който сам въздишал за плавателен канал в столицата. Заради кончината му обаче честта да сбъдне мечтата му се паднала на тъкмо на новия Голям брат, който искал не просто изграждането на канал или река по подобие на Москва, ами цяло море. София трябвало да се свърже Черно море и това е!
За целта първоначалният план бил течението на река Дунав да бъде пренасочено към София. Или с други думи – Искър да потече наобратно чрез система от шлюзове. Достигнала до т. нар. Софийско море, водата, идваща от далечната планина Шварцвалд, трябвало да се свърже и с река Струма. Другата връзка щяла да бъде с Марица, която по друг прокопан канал да стига до Черно море. По тези канали трябвало да плават кораби от Балтийско море, с което Дунав е свързан при Германия, да минават през Софийското море и така по Струма да достигат Бяло море, а по Марица - до Черно море. А защо управниците бързо се отказали от тези проекти няма нужда да ви обясняваме. Невъзможното си е невъзможно.
Но Червенков и компания не се отказали от това чайки и гларуси да полетят над София
Следващите планове включвали с помощта на реките около София езерото „Ариана“ да бъде свързано с Панчарево и… мореплавателен канал до Княжево. Все пак и тази идея се оказала неосъществима и управниците се принудили да измислят трета опция: плавателен канал между „Павлово“ и Панчарево покрай града с „пристанища“ „Павлово“, „Красно село“-север, „Лозенец“, „Студентски град“, „Младост“ и „Панчарево“. Предвиждало се „морето“ да бъде 17 км дълго, 5 дълбоко, а проектът се оценявал на близо 66 млн. лв. В тази цена обаче не се включвали разходите по изграждането на пристанищата, ремонтните бази и т.н.
По план строежът трябвало да започне през 1959 и да бъде завършен само за две години. Учени и експерти многократно предупреждавали за опасностите и абсурдността на тези действия, но това по никакъв начин не допринесло за прекратяването им. На мащабната конструкция била дадена зелена светлина и строителите били инструктирани да започнат работа от двете крайни точки – „Павлово“ и Панчарево.
А кои били тези „строители“? Както се досещате, се наложило софиянци „доброволно“ да си изкопаят морето. На работната площадка съвсем галантно били поканени всички добри граждани на столицата на Народна Република България. Сред тях имало и мъже, и жени, и хора, които никога преди това не били хващали кирка и лопата, учени, писатели, лекари, пианисти и т.н. С две думи работещи хора, които се налагало да копаят за родината най-често през почивните дни или отпуските им, а понякога и по време на самия работен ден, тъй като нормативът за брой работни дни на обекта бил от 3 до 20 месечно. Точно затова, както пише Марков в „Задочни репортажи за България“: „Едва ли друг обект в България е предизвикал повече псувни и проклятия от Софийското море
Колко пъти чиновничките от предприятието, в което работех, са плакали пред мене, че не могат да дадат неделите на децата си, а трябва да ги жертват заради маниащината на шепа безотговорни ръководители.“
Така всяка сутрин по 2000 софиянци се събирали на различни сборни пунктове, за да копаят и кофа след кофа, постепенно направата на Софийското море се превърнало в неизменна част от бита на столичани… И от вицовете – хуморът винаги се изостря в кризисни ситуации, тъй като ни помага по-лесно да ги понасяме. „Зная, че някои от слушателите веднага ще си спомнят анекдота за крокодилите, които ще се въдят в софийски води, за вицовете как ще да превърнем лопатите в гребла, за въпроса - след като ще имаме вода за море и канал, ще можем ли да си поливаме чат-пат и цветята. Но повечето от тях ще си спомнят за онази тъжна поредица от неделни дни, през които всеки простосмъртен гражданин на София трябваше да дава своя безплатен труд за създаването на софийското море“, спомня си още убитият от ДС писател в Лондон.
С годините обаче (общо 7 според Марков) темповете на работа се забавяли значително, а медийната пропаганда споменавала все по-рядко за грандиозния проект. Докато не станало ясно, че, както по-рано експертите предупредили, реализирането му е напълно невъзможно. Простата причина – напълни ли се прокопаният канал, градската част на София ще бъде наводнена. Вождовете, заплели се в рибарските мрежи на грандоманските си идеи, се сетили, че „нАуката е слънце“ (представете си го, изречено с гласа на Тодор Колев), но било късно. Годините сизифов труд не можели просто да бъдат изоставени. Софиянци пак трябвало да хванат лопатите – този път, за да запълнят огромната дупка, зейнала в полите на Витоша. През 1966 г. със заповед започва закопаването на 9-километровото Софийско море и столичани завинаги се сбогуват с тази идея.
Но не и със спомена и с археологическата находка, свидетелстваща за абсурда. „Остатъци“ от Софийското море и до днес можем да видим на различни места в градското пространство. Близо до стената на Панчаревското езеро например е запазено началото на канала заедно със специално построения мост над него, а в „Младост“, близо до Окръжна болница, няколко огромни изкопа все още „говорят“ за размерите на някогашния проект. Дори името Плавателен канал се използва и до днес за местности в кварталите „Красно село“ и „Драгалевци“… Химерата за морския бриз остава завинаги част от историята на любимата ни София.