Репортаж със здравна реформа на шията
Вече трети здравен министър бори здравето на българина, но и той не успява.Корав се оказва българинът. 21 години кошмарен преход с безброй „здравни” реформи барабар със чикагската концепция „Борисов” за некачествения човешки материал не успяват и не успяват да го съсипят!
Сегашният здравен министър д-р Константинов е върл привърженик на иначе вярната мисъл, че медицината е скъпа работа. И вероятно тъкмо поради това го хващат нервите всеки път, колчем някой го попита, аджеба, за какво ни ги удържат тогава тия здравни осигуровки, щом тъй и тъй си плащаме, за да ни лекуват? Тогава той почва да обяснява, че имало един стандартен пакет медицински услуги, които получава всеки здравно осигурен у нас, а имало и други екстри, за които трябвало да се плаща. Като избор на екип, като самостоятелна стая с изглед към изгрева, като телевизор и тъй нататък, и тъй нататък.
Да видим обаче какво съдържа въпросният пакет стандартни медицински услуги (или грижи – кой както ги прецени) в един такъв съвсем стандартен медицински случай.
Получих аритмия в нощта на събота срещу неделя, 13 март 2011 г. И след като час и половина тя не бе овладяна с домашни средства, решаваме с булка ми да отидем с колата до спешното на МБАЛ – Бургас. Да не хабим поне държавен бензин с викането на линейка и да не губим времето на дежурните медици за случаи, които може би са по-спешни и неотложни от моя.
В спешното ни посреща човек от охраната, който вежливо ни отваря вратата. По коридорите медицински лица не се забелязват. Само пред ехографа чакат пациенти, които ни обясняват, че вероятно не сме за този кабинет.
Тъй като регистратурата е тъмна и заключена, друг човек от охраната компетентно ни насочва към кабинет № 6, където имало дежурен. На вратата на въпросния кабинет пише „Ортопедия”, но при спешни случаи като моя това са подробности. Лошото е, че на десетминутното ни чукане не реагира никой и вратата си остава заключена.
Когато в пълна безизходица тръгваме към изхода, от детския кабинет изпълзяват девойки в специфичното медицинско облекло. На нашия въпрос дали биха могли да ми помогнат, мълком ни посочват залепен за стъклото на вратата лист. На него пише, че през нощта и почивните дни всички здравноосигурени трябва да се обръщат към двата частни медицински центъра – „Лайф хоспитал” и „Света София”. В зависимост от това с кой от тях има договор джипито им.
В хода на разговора става ясно, че ако ме бе докарала линейка, на пълно основание щях да бъда приет в спешното на болницата. Съществува дори теоретичната възможност да повикаме по телефона линейка от вратата на спешното, тя да мръдне няколко метра, след което вече някой да се захване съвсем законно с прегледа ми.
Решаваме обаче да не търсим отговора на този български здравен параграф 22 и поемаме към „Лайф хоспитал”. Там 20 минути звъним на вратата, но и тук осезаема реакция не се забелязва. Обаждаме се тогава на 112 с молба да се обадят на някой техен телефон и да ги събудят, за да ни отворят. Вместо това оттам обещават незабавно да ни пратят линейка. Бързо реагират хората – спор няма. Само дето се намираме пред входа на друга болница. С което циркът става пълен.
Най-сетне в „Лайф хоспитал” се размърдват, отключва ни млада сестра, пита за име, ЕГН, повиква лекар, който след минута се появява, готов да окаже помощ. В този момент обаче става ясно, че нашето джипи няма договор с тях. На въпроса няма ли да ми окажат все пак някаква помощ, отговорът е бърз и категоричен – да, срещу 35 лева за преглед и още за това, и още за онова…
Когато тръгваме към „Света София”, докторът разперва ръце и казва, че такива са наредбите…
Нека не прозвучи като реклама, но най-сетне, 2 часа след като сме тръгнали от къщи, в „Св. София” ми оказват нужната помощ. Дори предлагат да ме хоспитализират в болницата във Ветрен, но работата ми не позволява такъв луксозен разход на време.
Два дни по-късно, когато работата ми позволява да отсъствам половин ден, въоръжен със заветното направление за кардиолог, отивам в друг един частен медицински център, наречен „Европейска медицинска грижа” или нещо подобно. Там д-р Кънчев за пет минути, без да ме попита нещо, след едно мерене на кръвното, кардиограма и преслушване на сърцето веднага разбра какво ми е, постави диагноза и предписа лекарства за терапия. Не съм ги пробвал още, може да помогнат, може този лекар да е непризнат гений, само дето си спомних как миналата седмица карах 20-годишната си кола на ремонт. И там монтьорът близо половин час ме разпитва, за да й постави диагнозата и да реши какво да прави…
По този начин аз си получих стандартния пакет медицински услуги (или грижи – както искате), за който ентусиазирано говори здравният министър и от който нито ми стана по-добре, нито по-ясно. В резултат на което се записах на два прегледа при кардиолози не по здравната каса. Ще платя стотина лева, но поне се надявам да има по-ясен резултат.
Накрая, малко в духа на холивуудските традиции, бих искал не да благодаря, а да се извиня. Първо на Юлиус Фучик, който, арестуван през 1942 г. от гестапо, преди да бъде убит, е успял в пражкия затвор „Панкрац” да напише знаменитата си книга „Репортаж с примка на шията” – за това, че му перифразирах заглавието. Искам да се извиня и на тези, които в този репортаж могат да открият нещо обидно за себе си. В крайна сметка не те, а системата е по-виновна.
А иначе всичко, което описах, е вярно. И лично преживяно.