Къде може да ни глобят, ако сме навън?

автора е хамериканец,а псевдонимът му е "дълбокото гърло" :-)))

От Националния оперативен щаб не се очаква да знае, че когато колективното е сегрегирано, разпиляно, отнесено от вихрушката на амбициозни интервенции на самоуверени (и самодостатъчни) генерали, полицаи и политици (всъщност има ли разлика?), индивидуалното не може да стои стабилно, защото в този случай то няма основа, няма рамка, която да го структурира. Разкъсването на социалната тъкан, при това съвсем преднамерено, мотивирано с аргументи за спасение, по същество е призив към саможертва – към доброволно пренасяне на себе си в жертва в името на колективното. Какъв парадокс! Да спасим колективното, като се откажем от него! За да оцелеем физически. Но склонни ли сме да изберем да бъдем живи, без да сме здрави психически?! Без да имаме онова, което ни прави здрави – връзките ни с другите и свободата да ги управляваме и развиваме. Без да сме нормални?! И как ни предлагат да направим това? Като се страхуваме от другите. И мразим онези, които не се страхуват от нас. Насилието се възпроизвежда, като ражда насилие. Насилваните се превръщат в насилници. И когато насилниците са недостъпни, защото насилват от екраните на телевизорите, обекти на породеното от тях вторично насилие са случайните други около нас. Достатъчно е само да не изглеждат като нас. Например да не носят маска. Или пък да носят маска… Ето така предлаганите мерки за справяне с настоящата епидемия се отразяват на индивидуалната психика – примитивизират я, лишавайки я от висшите й защитни стратегии – хуманизъм, благородство, солидарност, алтруизъм, и насърчават прибягване до незрели, нарцистични или невротични защитни механизми – изопачаване на реалността, отричане, проекция, агресия и други. Най-важното усилие в това отношение е родителите да не допуснат да заразят децата със собствените си страхове и да не превърнат децата си в невротични, неуверени, страхливи възрастни, които са прекалено заети да внимават да не умрат, вместо да живеят пълноценно. А това означава да са способни да поемат рискове, да толерират високи нива на несигурност и липса на яснота и гаранции за бъдещето.

Една голяма част от възрастните сега са се вкопчили толкова болезнено (клинично значимо по натраплив механизъм) в живота - тъй като те все още не са го живели. За разлика от тях онези, които са живели живота пълноценно и са черпили с пълни шепи от него, са значително по-спокойни. Първите се страхуват, че ще им бъде отнето нещо, което им се полага и им е предоставено, но те все още не са успели да ползват, тъй като прекалено дълго и внимателно са се подготвяли за това. Докато другите са вземали сами, без да питат, и са черпили от него до насита всичко, което животът може да им предложи. То е налично вътре в тях, в преживения им опит. Кой от тези два модела ще бъде представен от родителите пред децата ще предопредели до голяма степен и тяхното бъдещо развитие – в посока на блокирани от обсесии невротици или в посока на свободни индивиди. Изглежда сме свидетели на групова перверзия от особено големи мащаби, в която държавата с нейните униформени представители влиза в роля на садистичен психопат, който изпитва нескрито, перверзно удоволствие от възможността съвсем правомерно, без риск от законова санкция, в режим на всекидневен рецидив да упражнява насилие спрямо жертвите си, които сме всички ние до един.

Е, разбира се, част от жертвите на това насилие не се изживяват като такива, а водени от тежки психологически фрустрации в миналото и произтичащи от тях актуални емоционални дефицити, се оставят в ръцете на своите строги господари с отчаяната надежда, че най-накрая ще получат това, което заслужават. Хората са способни на всичко, особено когато са водени от страх. Ето защо е страшен не вирусът, страшни са хората, когато са уплашени. Да се управлява чрез нагнетяване на напрежение и страх е възможно най-лошата стратегия.