Колко демократична е "Демократична България" и как натрапиха на избирателите си непознат кандидат-кмет*

Автентичната десница у нас е едно безкрайно дежавю на разединението. Това се очертава да се случи за пореден път на местните избори наесен, с поредния предизвестен провал. Разбира се, виновни пак ще са „мрънкалниците”, които все са недоволни, пише в последния си брой списание "Икономист".

А проблемът е на десния електорат, чиито гласове отдавна са узурпирани от доказано слаби лидери. Лидери не просто късогледи, мързеливи и самодостатъчни, а и недемократични. 

Половината от краткото време от едва 5 месеца от евровота до местните избори бе проспано и едва на 15 август „Демократична Бълария” обяви кандидат-кмета си за София. Никакво обсъждане на имена, никаква вътрешнопартийна демокрация, някакъв малък кръг от лидери и лидерки си направил таен кастинг. В това време партийните структури на комунистическата божем БСП за пореден път номинират кандидати за кметове по места, а Корнелия Нинова им обещава да зачете избора им, без да се намесва, включително за София. Висшите органи на партиите от „Демократична България” не са обявявали да са вземали решения кой да е общият кандидат, очевидно това са направили съпредседателите и лидери на „Да, България” и ДСБ Христо Иванов и Атанас Атанасов, плюс още някои приближени до тях. Десните вождове, които присъстват публично почти изцяло само във Фейсбук, можеха поне една онлайн анкетка с имена да пуснат, а не тайничко да кадруват кой да е десният кандидат-кмет на столицата измежду съдия Методи Лалов, арх. Борислав Игнатов, финансистката Илияна Цанова (вицепремиер в два служебни кабинета) и още трима, включително скулпторът Велислав Минеков, който отказал. 

Освен че се оказа доста по-недемократична формация от БСП, „Демократична България” се показа тесногръда и самодостатъчна. Три седмици преди издигането на арх. Борислав Игнатов за кмет от гражданско сдружение „Спаси София” излъчиха един от основателите си, Борис Бонев, за независим кандидат-кмет и веднага започнаха активни разговори с гражданите на открито. Бонев и съратниците му имат 10-годишна биография зад гърба си на активисти по широк кръг въпроси на столичната община, както и изключително конкретна, ясна и всеобхватна програма, наречена „План за София”. Част от десния електорат веднага припозна младия мъж като свой кандидат, което бе регистрирано от някои социологически проучвания. Вождовете от „Демократична България” обаче са предлагали места за общински съветници на младите от „Спаси София”, както и Бонев да влезе в „шортлистата от кандидати” за кмет. За пред хората ги наричаха „симпатични младежи”, а зад гърба им – „келеши”. Пък те, наивните, тръгнали да търсят сътрудничество на програмна основа с партийните апаратчици на „демократичната” десница.

Непростимото късогледство на десните вождове е в това, че шансът за успех в София, където десницата е трета политическа сила, е в подкрепата за независим кандидат, който да може да стигне до балотаж. След като „Демократична България” проспа строителните гафове на Йорданка Фандъкова (и свинската чума на Бойко Борисов, ама това нали не е жълтопаветен проблем), сякаш от небето ѝ падна кандидатурата на Бонев. Който с предварителното си издигане показа, че е независим, а не избран от апаратчиците, но споделя същия електорат. И ако достигне до балотаж, е по-вероятно тъкмо той да победи Фандъкова, защото всякакви други могат да застанат зад него, вкл. левите, които иначе няма как да гласуват за официално десен кандидат. Ако ляв обаче стигне до балотаж, десните по-скоро ще гласуват, със или без отвращение, за Фандъкова, за да не дойде червен. Сега нито официалният кандидат на десницата арх. Игнатов, нито Борис Бонев имат сериозни шансове да стигнат до балотаж, защото ще разделят десния електорат независимо в какви пропорции. 

Десните вождове натрапиха на избирателите си и напълно непознат кандидат, когото едва ли ще могат да го опознаят за два месеца. Това, че е архитект, работил в чужбина и е председател на Камарата на архитектите, не го прави само по себе си подходящ да бъде избран с граждански вот за кмет. Тук много по-важни са позициите, които има, и качествата да ги отстоява. Но сега дори малкото, което е известно, е по-скоро притеснително. В медийно интервю преди 2 години арх. Игнатов казва, че общинските власти не трябва да контролират строителството, то трябва да остане изцяло отговорност на проектантите, и че референдумът (в кв. „Младост” тогава) е вреден, защото щял да спре всякакво строителство, вкл. на тротоари и детски градини. Т.е. презастрояването, грозните и захлупващи сгради и некачествените ремонти, които особено вбесиха в последните години десните избиратели, не биха били изобщо проблем за техния кандидат-кмет преди 2 г. Днес обаче, в интервю след издигането му, арх. Игнатов е еволюирал и предлага общината да откупува имоти, за да запази междублоковите пространства.

Най-фрапантното културно и естетическо саморазобличение на арх. Игнатов обаче е идеята му от този юни върху високия постамент на Паметника на Съветската армия в София да се постави двулицев герб на страната и монументът да се казва „България над всичко“. Светещите очи (отдавна не светят) на цар Самуил са детска закачка пред този размах, за който баш патриотът Валери Симеонов (Сидеров е откровен русофил, Каракачанов – частичен) не си е мечтаел дори в сънищата. Дни след като вцепени с дърварската си идея русофобската, но либерално-непатриотарска и естетско чувствена столична общественост, авторът се обърна към ландшафтната архитектура и предложи хълмизиране и залесяване на паметника, така че да не се вижда отвън, а отвътре да е консервиран. Тук вече някои изпаднаха в екстаз, припознавайки в новия пубис естетическия авангардизъм на дясната хипстърия. Така или иначе опитът на арх. Игнатов от раз да бъде припознат от десните с бързо лечение на хроничната им болка – Паметника на Съветската армия, се оказа толкова успешен, колкото фалшивата партийна книжка от БКП на Стефан Софиянски преди близо четвърт век. 

Другият кандидат – съдия Методи Лалов, който скоропостижно бе пренасочен за водач на общинската листа (поне ще стане общински съветник), също се оказа саможертва на криво емблематизиране. Ако съдебната реформа – съвсем основателно – е тема номер едно на автентичната десница, това не значи, че и изборът за кмет е борба за съдебна реформа. Освен че пак няма време да бъде разпознат от широката аудитория, нито какви качества има за политик, с признанието си, че сърцето му остава в съдебната система, Лалов повдигна въпросителни с кои свои органи ще работи в общината и каква изобщо е мотивацията му да загърби борбата за чиста съдебна система, която е кредо на партиите, които сега застават зад него.

Слабата разпознаваемост на Борислав Игнатов и Методи Лалов би могла да бъде отчасти компенсирана с управленска програма, както е в случая с Борис Бонев. Нещо повече, програмата е задължителна за една сериозна формация, за каквато претендира „Демократична България“, първо е тя, после кандидатът. А сега положението е – ей ви някакъв кандидат, ще надраскаме и някаква програма после (такива се пишеха на коляно по време на кампанията и на последните парламентарни избори). И докато Бонев търси подкрепа от пряк контакт с хората всеки ден по няколко часа в различни точки и квартали на София, автентично десните пак го раздават айляк. Първата среща на арх. Игнатов с граждани е в заличка за 50 души в центъра цяла седмица след издигането му (при общо 12 седмици до изборите). Ако Борис Бонев спечели повече или колкото Борислав Игнатов, автентично десните вождове ще трябва мигом да си ходят. Отсега е почти сигурно обаче, че десен кандидат няма да стигне до балотаж. И ще е все едно какво става с вождовете. 

*Заглавието е на Флагман.бг