Гого Лозанов: Половин България харесва чалгата на мутрите

Половин България харесва чалгата, научихме от ново проучване. Повод да припомним бурната история на нейната метаморфоза. Защото в началото чалгата не беше това, което е днес. Сриването ѝ е дело на мутрите.

Коментар от Георги Лозанов за DW:

Донякъде изненадваща се оказа новината, че близо половината (48%) от българите продължават да харесват чалгата. Тя сякаш беше позатихнала, а популярните ѝ доскоро клубове са в упадък. Но работата е там, че попфолкът (казано по-вежливо) не е просто музикално явление - в България той функционира като идентификационен маркер за групова принадлежност. Вторичното социално послание на характерните ритми отдавна е изместило „чистото удоволствие” от слушането им, доколкото въобще е възможно такова.

Сама по себе си чалгата е жанров хибрид от балкански „музикални диалекти”, доминиран и споен от фолклорното наследство на Османската империя. Поражданите от нея емоции оголват нагонното начало в човешката мотивация и водят до културна дезинтеграция и трапезна разпуснатост. Ритмически постигнатото състояние се конкретизира от текстовете на песните, като в основата на тяхната драматургия обикновено стои сделка, разиграна като флирт между „навита” жена и платежоспособен мъж. Преминала в клиповете, тази драматургия порнографизира образа на чалга-изпълнителките, което може да заблуди непросветеното око, че на екрана текат промоции за платен секс.

Детските години на чалгата

Изследването на „Тренд”, от което научихме, че половин България харесва чалгата, показа и друго: че критиката, която традиционно идва от културните среди, очевидно е дала обратен ефект. Защото чалгата е съпротива именно срещу претенцията някой друг да решава какво да харесва и какво да не харесва масовият човек. Освен това прекаленият морализъм спрямо един „лек жанр” му стоварва вини, които се оглеждат в него, но не произтичат от него.

Впрочем, най-напред чалгата беше не виновник, а герой. Тя влезе в демокрацията като „бунтар", което се дължеше на генеалогичната ѝ връзка със сръбската кафанска музика, забранена в България по време на соца. Опитите да стигнеш да нея по полулегален начин бяха бягство от изпълнената с идеологически нонсенси официална култура. Съдържанието на песните можеше да се чете като задочна реплика към утопията на светлото бъдеще в името на радостите в настоящето. Дори ниският вкус добиваше висока естетическа стойност заради схематизма на онова, което се представяше за висок вкус. В началния си период чалгата беше един вид политически ъндърграунд, за който важно беше не толкова какво включва, а че не се харесва на властта, че я дразни. Такива бяха и корените на любопитството към първия му тукашен представител - тъй наречения Хисарски поп, чиито записи на касети също се продаваха полулегално.

И тогава дойдоха мутрите

Сриването на чалгата е дело на мутрите. Те я превърнаха от балкански вариант на американската масова култура (с култа ѝ към масовия човек и неговите желания) в офанзива срещу европейските ценности, в „българския Брекзит”, както находчиво я определи Юлиан Попов. Мутрите извлякоха от чалгата групов лайфстайл, който заедно с тях напусна ъндърграунда и се наложи като престижен. Това стана със съучастието на цялото общество - или поне на 48% от него. И вече не ставаше дума просто за чалга (свирня от турски), а за „чалгизация” (по формулата: чалга+мутри=чалгизация).

Мутри е жаргонно наименование на параикономическия елит на прехода, състоящ се само от мъже. Този елит имаше своите особености в натрупването и изразходването на капиталите. Натрупването ставаше с физическа сила, кражби и рекет, през охранителни и застрахователни дружества или чрез приватизационни сделки, не без връзка с партийните структури и тайните служби на бившия режим и на новата политическа класа. Приоритет в изразходването на капиталите пък беше бързото им харчене за атрибути на битовия лукс и сетивните наслади, с култ към секса, автомобилите и опиатите. Именно харченето създаде лайфстайла на мутрите и превърна чалгата в техен химн. А тя от своя страна се разви така, че максимално да отговаря на очакванията им. Възпява белите им мерцедеси, ролексите им, далаверите им, пиянския им разгул, мачисткия им деспотизъм, силиконовите прелести на любовниците им... Портретира ги „от натура”: „Бързо караме колите си, бързо сменяме жените си, бързо правиме игрите си, ей, това сме ний!”. Важното е всичко да става бързо, защото не е ясно дали утре ще можеш да продължиш да харчиш - или някой от себеподобните ще те е „поръчал”, както стана с повечето сенчести босове.

Кой слуша чалга

Въпреки че чалгата е реверанс към музикалните традиции на „поробителя”, тя обслужва и провинциализма на параикономическия елит на прехода, който трябва да мине за патриотизъм. На чалгата се гледа като на нещо близко и свое, което има потенциала да се противопостави на чуждите образци със световна слава. И досега основен аргумент в защита на чалгата е: да не би Лейди Гага и Мадона да са по-добри от звездите на „Планет”?

Чалгата в резултат от чалгизацията на обществото се превърна в маркер за принадлежност към една социална прослойка, далеч по-широка от тази на мутрите. А и те вече не са това, което бяха. Откъснали са си опашките. Или поне са си изтънили вратовете. Тази прослойка поддържа или се стреми към техния лайфстайл, за нея далаверата, ксенофобията, шуробаджанащината, боят на жените и децата, преследването на „джендъри” и „соросоиди” не само е приемливо, но е и повод за гордост - „Много си як, братó!”. Тя е стожерът на социално-политическото статукво в страната, а изследването на „Тренд”, макар и индиректно, показва, че засега то е непроменимо.

Две думи за Слави

И без конкретни данни може да се предположи, че любителите на чалгата са равномерно разпределени в електоратите на двете големи партии - ГЕРБ и БСП. Онзи, който може да ги привлече изцяло към себе си, е Слави Трифонов. Ако успее да се превърне в политик. Но това е малко вероятно, защото изпълнителите на чалга си остават изпълнители. Поръчителите са други.