Десетилетието на (евро)идиотизма в Левски

Вчера се навършиха точно 10 години, откакто Левски взе последния си засега трофей.

На 1 август 2009 г. воденият от Ратко Достанич тим грабна Суперкупата на България след 1:0 над Литекс на националния стадион "Васил Левски".

Преди това "сините" бяха станали шампиони с тогавашния си доста лимитиран отбор под ръководството на Емил Велев-Кокала, естествено без да подозират какви мъки очакват клуба оттам нататък.

Навръх десетата годишнина от последния трофей, Левски се сгромоляса с 0:4 срещу АЕК Ларнака насред почти празните трибуни на "Герена", сякаш за да затвори един цялостен кръг на безцелно лутане в своето съществуване.

Крахът е исторически, тъй като това е изравнен рекорд за най-голяма домакинска загуба в историята на Левски в евротурнирите. Предишният случай по ирония на съдбата също датира отпреди 10 години - 0:4 срещу Лацио през октомври 2009 г. Тогава вече беше станало очевидно, че решението Велев да бъде сменен със съмнителния Ратко Достанич катурна Левски стремглаво надолу.

Едно десетилетие и безброй управленски издънки по-късно, феновете изтърпяха поредния евроидиотизъм - общ резултат 0:7 срещу АЕК Ларнака, един подреден и грамотен, но не и впечатляващ опонент.

В периода между двете рекордни загуби, в Левски се сменяха като носни кърпи не само играчи и треньори, но и шефове и собственици, които правеха смущаващо идентични грешки, логично водещи до сходни резултати.

За да се стигне до настоящата ситуация, когато феновете вече даже не знаят на какво точно да се надяват, кого да посочат за виновник и каква промяна да пожелаят.

Първите няколко мача при Петър Хубчев определено внесоха оптимизъм с приятен футбол и с головете на Давиде Мариани, но те нямаше как да замажат проблемите задълго. Скоро нещата придобиха познатия си вид - защото цяло десетилетие на управленска некомпетентност няма как да бъде компенсирано с няколко прилични мача.

Мариани не спираше да вкарва, но дойде арабската оферта и той внезапно си събра багажа от Левски. Продажбата на най-добрия футболист, макар и оправдана заради близо трите милиона лева, влизащи в касата на "сините", е ясно послание за феновете. А именно, че който се открои ще бъде набързо продаден, а публиката ще е принудена да гледа нескопосаните изяви на такива като Мартин Райнов, които също прибират големи заплати, но не ги оправдават и за тях никой клуб няма да отправи неустоима оферта.

В Левски се увеличава и количеството на кадрите от школата, които получават все повече игрово време, но в него рядко показват необходимата класа за водещ отбор.

Деян Иванов вече е на 23 години, Илия Димитров също на 23, Ивайло Найденов - на 21. Станислав Иванов и Атанас Кабов са на по 20, Илия Юруков скоро ще ги навърши.

Те не могат още дълго да бъдат смятани единствено за обещаващи таланти и същевременно не изглежда, че могат да бъдат гръбнак на тим, гонещ високи цели.

С такъв състав самият Хубчев осъзнава, че не може да постигне кой знае какво и отсега изглежда, че поредно трето място в шампионата е програма максимум. Нищо чудно Хубчев да се окаже сред първите потърпевши и да се превърне в поредния старши треньор, оцелял само няколко месеца на "Герена".

Но клубът е толкова затънал, че дори финансовият гръб на Васил Божков и управленският опит на Павел Колев, натрупан от годините в БФС, засега не носят някаква забележима промяна.

А бленуваното завръщане на Станимир Стоилов на треньорския пост все по-малко изглежда като някакво спасение - просто защото за оплетения в дългове и политико-олигархични интереси "син" клуб, никой треньор не би успял сам да реши проблемите.

Остава само въпросът кога и феновете ще се уморят да подкрепят отбора пред перспективите за поредния болезнено познат сценарий: нулев сезон, треперене в баража за Европа и евроунижения като отпадане от Вадуц и 0:7 от АЕК Ларнака.

Защото всяко търпение си има граници, особено когато е подложено на цяло десетилетие унизителни изпитания.