Как се отказах от призванието си... да бъда учител
Това е историята на един млад българин попаднал в дебрите на българската обрaзователна система. Неговото име е Ботьо.
Още като юноша Ботьо беше изключително буден, не толкова любознателен, понякога мързелив. Той искаше да учи право, да участва в промяната не само на България, но и на света към по-добро – Ботьо е патриот.
Затова той се мобилизира и половин година се готви за кандидатсване, съвсем сам – техните нямаха пари за частни уроци. След 4 класирания Ботьо се размина с правото, заради няколко стотни – въпреки много добрите оценки, които получи на изпитите. Приеха го история, която той обожаваше. За това той си каза – ще запиша История и после ще се прехвърля право отново.
Първата година от следването мина, а Ботьо беше отличник. Всички очакваха той да се прехвърли в така желаната специалност, но... Нещо у него вече се бе променило. Ботьо обичаше историята повече от всичко. Никога до сега не бе постигал успех по-висок от 4,25 в бележника си... а сега бе отличник. Беше повече от ясно, че той бе открил своето призвание.
През следващата година от следването си Ботьо вече се надяваше, че ще бъде учител.
По новините всеки ден казваха: „Има глад за учители!”, „Няма млади учители!”, „Кой ще замени старото покоеление!?” Това го караше да бъде оптимист: „Докато завърша ще вдигнат заплатите, за да стимулират младите учители!” – мислеше си той убеден в сигурното си бъдеще и правотата на идеите си. Той си мечтаеше, че ще бъде уважаван и образован човек, както революционерите през Възраждането.
Ботьо беше примерен студент, но не беше зубър. Често спореше със своите преподаватели за Националните идеали, 9 септември, Народния съд, Хитлер, Сталин и какво ли още не.. Той често си навличаше гнева им (патриот, както казахме). Но въпреки това те го уважаваха, защото виждаха, че е буден и не е подвластен на догми..
Скоро Ботьо започна последния курс на обучение, преподава в училище 2 месеца – това беше практиката му. Там той се сблъска с методисти, педанти и други хора, които обръщаха повече внимание на документацията и на това, че „Не трябва да казваш СССР, а Съветския съюз – за благозвучие!” от колкото на преподаването. Той не ги харесваше – беше чувал, че някои от тях са преподавали „История на БКП” и други подобни „партийни предмети”. Правеше му впечатление, че сега те са станали доста либерални и обръщат много внимание на това „Как да преподаваме Холокост”. Докато историята на Народна република България някак се претупваше...
В интерес на истината никой не ги харесваше тези методисти. Освен това Ботьо забеляза, че някои „не толкова осърдни” студенти са доста близки с тях – носят кафета, фамилиарничат, возят ги с колите си и т.н. Но Ботьо не им обръщаше внимание – те не притежаваха и половината от знанията му, харизмата му на учител и въобще качествата му.
Това му чувство се подхранваше от факта, че често на неговите уроци присъстваха студенти – т.е. даваха го за пример. А на държавния му изпит комисията беше от 6 души – обикновенно е не повече от 2-3 души. Ботьо триумфираше, той беше на 7-то небе и бе убеден, че неговото бъдеще е повече от ясно.
Да той ще стане учител, ще следва магистратура, а после може би докторат и т.н ще лети в йерархията на знанието по пътя към професорска титла.
Ботьо завърши с най-висок успех в курса. И получи обещания и уверения, че за него ще има препоръки за работа като учител. Но, скоро нещата започнаха да придобиват друг облик...
Лятото почти догаряше, но обяви за учители по история нямаше никъде в областта. Ботьо си спомняше новинарските емисии – да те отново гласяха същото... Но на практика работа за историци нямаше. Ботьо направи отчаян опит да стане учител в школото, което бе завършил в родния си град, но уви – взеха друг човек с повече връзки и двойна специалност – География и история. Ботьо бе пропуснал факта, че днес шефовете искат да вършиш повече неща за 1 заплата.
Ботьовите родители, които досега аплодираха успехите му се чудеха, няма ли вече техният отличен син да се реализира... „Вече си на 23, трябва да си по-самостоятелен!”.
Септември премина и първите шамари за ботьовите амбиции дойдоха като гръм от ясно небе. „Не толкова усърдните студенти”, които той уж превъзхождаше се бяха уредили с работа в училища, НПО-та, музеи и дори в университетската библиотека... Да, точно те, които го молеха за помощ бяха успели – а той не. Идеалистичния свят на Ботьо се разпадаше пред очите му. На никой не му пукаше за неговите постижения в университета. Ботьо нямаше връзки, не бе носил ничие кафе, а трябваше нещо да се яде – парите от последната стипендия свършваха.
Така нашият герой се пусна на пазара на труда. След една дузина интервюта го наеха като брокер в една малка фирма. Там той работи 2 години. През цялото време търсеше работа като учтел, но уви... обявите ги нямаше. Единствената, която видя беше нападната от над 30 души със стаж над 5 години, докторанти и една директорка пред пенсия, която логично спечели конкурса. А неговите „неосърдни” състуденти продължаваха да се развиват... За него оставаха само състрадателните поздрави на улицата от преподавателите му.
Веднъж той срещна една от своите „любими” методистки.
- О, ти тук ли си!? – възкликна тя.
- Да, вече една година... – отговори отегчено Ботьо (той има беше казвал това многократно с надеждата да се намери едно месетенце за него след завършването)
- Какво работиш? – попита тя с престорена заинтересованост.
- Ами...брокер съм.. – отсече Ботьо.
- Ех, ние търсихме един човек.. ако знаехме, че си тук... нищо де, ще ти се обадим! – доста политикантски обеща тя.
- Добре! Ще очаквам! – развълнува се Ботьо, макар да знаеше, че вероятно това няма да стане.
Заплатата на Ботьо като брокер не бе особено голяма – 450 лв. + процент, който той рядко успяваше да докосне. Защото просто тази професия не беше за него...
Той отново бе станал посредствен, както в гимназията. Скоро фирмата започна да изнемогва в снежната зима на 2017-та и се наложи Ботьо да напусне „по взаимно съгласие”.
След месец той успя да намери нова работа – търговски представител. Доходите му се увеличиха двойно. Работата бе трудна, но парите стимулираха Ботьо бързо да се преквалифицира. Колегите му бяха много готини, млади хора...
И въобще изглеждаше, че слънцето най-накрая е изгряло на неговата улица. Времето минаваше, а той дори вече не търсеше учителско място под слънцето на МОН.
Един ден колегата му го попита:
- Ако сега намериш работа като учител, ще започнеш ли?
- Едва ли... – отговори разочарован Ботьо.
- Кой нормален човек, ще върши толкова много работа, за толкова малко пари...
1
Коментара по темата
1.
ALF
11.09.2017 20:49:56
Много неточности (измислици):
1. Какъв ученик с оценки до 4,25.
2. Приет на 4-то класиране и то история. Естествено, че е много по-лесно от математика, физика, химия.
3. За право винаги е имало изпит по Бг.
4. Тогава нямаше магистратура.
5. Много от завършилите история работят друго.
6. Че и иска добра заплата и то в добро училище. Защо не отиде на разкопки ?
7. Трябва предварително да се знае, че животът не е илюзия. Трябва да се произвежда стока.
8. Все пак професия "учител" е по-скоро диагноза.
9. Винаги за педагогически специалности е бил слаб подбора.
1. Какъв ученик с оценки до 4,25.
2. Приет на 4-то класиране и то история. Естествено, че е много по-лесно от математика, физика, химия.
3. За право винаги е имало изпит по Бг.
4. Тогава нямаше магистратура.
5. Много от завършилите история работят друго.
6. Че и иска добра заплата и то в добро училище. Защо не отиде на разкопки ?
7. Трябва предварително да се знае, че животът не е илюзия. Трябва да се произвежда стока.
8. Все пак професия "учител" е по-скоро диагноза.
9. Винаги за педагогически специалности е бил слаб подбора.