7 горди имена черпят днес, почитаме славния Давид - цар Български от рода на Симеон Велики
Още като дете Давид се отличавал от своите братя. По нрав бил тих и миролюбив. Имал подчертана наклонност към молетвен живот. Редовно посещавал църковните богослужения. Четял за светиите и искал да им подражава. Богатствата в болярския дворец не му носели оная трайна радост, която дава чистият духовен живот. Но като пораснал, дългът към народа започнал все по-настойчиво да го зове. Тогава оставял книгата и пачето перо и откликвал. Любовта към ближния поставял на първо място. - Сине, живеем в тежко време. Гърците дебнат на границата и всеки миг са готови да присвоят и малкото парче българска земя – казал веднъж баща му с тревога.
- Ще го браним, татко. Грижата за народа е наш дълг – отговорил мъдро той.
- Зная, че обичаш повече духовния живот, но може да дойдат спокойни дни. Тогава ще оглавиш книжовната школа. Давид поел ръководната роля в управлението. Една от грижите му била да помисли за духовността. Той знаел, че народ със слаба вяра лесно върши предателство. Скоро си намерил и помощник в това дело. Една нощ късно се почукало на неговия дворец. Доложили, че идва духовник чак от Преслав. Бил архиепископ Дамян.
- Царю, избягах от робията – с голяма тревога казал умореният пътник и докато царят разбере истината, добавил: - Гърците задушават българската просвета. Те ни поробват духовно.
- Ела и бъди глава на Българската църква тука – бил бързият отговор. И архиепископът станал търсеният духовен отец на царя. Често двамата прекарвали безсънни нощи в разговори за съдбата на България и се молели горещо. Така Давид поел грижата и за църквата.Това не останало скрито от погледите на злонамерените съседи. Гърците търсели случай да го погубят. Той им пречел. Без него по-лесно щели да поробят цяла България. А те били изкусни в хитростта си. Един ден цар Давид пътувал от Костур за Преспа. Денят бил слънчев и пленинските възвишения живописно красиви. Стигнал до местността „Хубавите дъбове”. Спрял коня си, вдъхнал ведър въдух, напоен с уханията на горски треви и тихо запял. В това време се задала група конници. Те били власи скитници. Царят ги познал отдалече и неспокойни мисли помрачили настроението му. Като се срещнали в тесния път, власите неочаквано го нападнали и го убили. Всичко станало толкова бълзо, даже придружаващите го не разбрали какво се случва. Власите били подкупени от гърците.
Умрял добрият цар Давид. Оплаквали го братята и народът, а гърците започнали все по-често да правят опити за нападения, пише Блиц.
Според историческите извори: „Св. Давид е най-големият от братята Комитопули, синовете на комит Никола, оглавили борбата на българския народ срещу византийското завоевание след падането на столицата Велики Преслав и източните земи под византийска власт (971 г.). Българското болярство, вярно на изконната древна българска традиция държавата да се управлява от "царския род" (в случая т.нар. Крумова династия), избрало четиримата Комитопули (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) за наместничество. Както изглежда, синовете на комит Никола били най-близките роднини на династията, може би по линия на Гаврил, брат на цар Симеон Велики. През 976 г., използвайки неочакваната смърт на император Йоан І Цимисхи и избухналата във Византия гражданска война, Комитопулите преминали в решително настъпление. Давид ръководел направлението към Солун – в конкретната ситуация най-важният византийски център за агресия срещу свободните български земи.
За нещастие, Св. Давид загинал още в началото на движението, а това станало в местността Красивите дъбрави по пътя между Костур (дн. Кастория, Гърция) и Преспа. На връщане от една военна кампания в Солунско той бил коварно нападнат и убит от скитници власи, които явно сътрудничели с византийските власти. Няма достоверни данни Св. Давид и братята му да са носели царски титли – те признавали легитимния владетел цар Борис ІІ (намиращ се от 971 г. във византийски плен).” Св. Давид е един от типичните примери за народна канонизация, усвоена и от църквата. Негови образи се срещат в десетки църкви от XIX в. Паметта на Св. Давид, цар Български се отбелязва на 26 юни. Неговият лик е изобразен на в притвора на главната църква в Зографския манастир на Света гора, рисувана през 1817 г. от Митрофан Зограф. Захари Зограф го изографисал в Троянски и Рилски манастир. Свети Паисий Хилендарски го споменава наред с останалите български светии в „История славеноболгарская”. Има икона, на която Свети Давид, цар Български е изобразен с книга в ръка и надпис: „Всяко царство, което се разделя само в себе си, ще запустее.” Заради уникалния му живот и него днес пък повод да почерпят имат всички с хубавите имена Асен, Аспарух, Крум, Панайот, Румен, Румяна и Чавдар. Добави Коментар