90-те: джънкита, джобене, джин и джойнт
Милениалите, които прекараха своите детски и тийнейджърски години в епохата на Тарантино и "Трейнспотинг", по рейв партитата, с MTV и видеокасетите, днес са сред най-активните консуматори и производители на интернет култура.
Те са "отговорните" за интригуващото митологизиране на онова цветно, турбулентно, преходно и много противоречиво десетилетие.
"Децата на 90-те" е едновременно културна единица и ясен поколенчески идентификатор. "Децата на 90-те" са обширен склад за спомени, образи, идеи и трендове.
В българския ъгъл на този склад се намират масивите с информация и интерпретации за пътя към съзряването на хората, чието детство премина в тревожния климат на историческия разпад на комунизма.
Колективните спомени на това поколение - моето поколение - са път към миналото с много подвеждащи пресечки.
Романтизацията на 90-те в България е примамлива перспектива, но още по-вдъхновяващо е мрачно-реалистичното връщане в това хаотично време на парадокси, крайности и черен хумор.
"Деветдесетарска диващина" - така бих описал преживяването за едно дете в пост-комунистическа София, България.
Интересни, странни и страшни години на глутническо поведение, хищничество и копнеж за откривателство.
Един от първите ми спомени е свързан с улични образи, които тогава нямаше как да знам, че са на млади наркомани от "изгубеното българско поколение", предали се на сладкия и смъртоносен хероинов план за бягство от реалността.
В района на "Оборище" и "Черковна", където съм израснал, хероиновата вълна бе произвела колекция от жертви. Какички и батковци, измършавели, със скъсани пънкарски дънки, гръндж-пуловери и ризи протягат ръце към мен, просейки левче. Движенията им са мудни, като на забавен каданс, очите им представляват меланхолични стъклени огледала на непрестанния глад за доза.
По ъглите на училищните дворове на 129-о и "Бастилията" (31-о) се събираха жертвите на хероина.
Към тях се присъединяваха първите дегенерати от вълната на "скинхедс" - агресивни улични екземпляри от кварталната джунгла.
Всеки двор, градинка или междублоково пространство се превръщаше в територия на примитивно съревнование. Разпадащата се инфраструктура бе прекрасен фон и декор за разиграването на сцени, обединяващи в себе си иконографията и темите на "Трейнспотинг", "Хлапета" и "Повелителят на мухите".
Към края на 90-те скинарската субкултура бе превзела центъра на града.
Бръснатите глави, пластмасовите двулитровки бири, патронките/хулиганките с ракия и джин, кубинките, тирантите, свастиките, бомбърите и патологичните погледи на младите неонацисти украсяваха района около НДК.
Много хора от различни краища на столицата и страната говореха за престъпност и насилие с ромско ДНК и това навярно отразяваше техния личен опит, но в центъра на София заплахата идваше от чернобилската инкарнация на "хитлеровата младеж".
Младите мутанти на скин-субкултурата отговаряха за солидна част от младежкото насилие.
Джобенето беше ежедневие. Бомбеха се якета, сребърни гривни, портфейли, часовници, но най-вече маркови маратонки. 10-12-годишните хлапета с нови и оригинални "Найк"-ове все едно имаха огромни мишени, нарисувани върху себе си.
Моето поколение помни реплики като "ти ли си бил сестра ми", които служеха за увертюра на дребната квартална кражба. Джобенето бе ендемично, култивираше се мащабна мрежа от кокошкари, която бе нещо като мини-реплика на чудовищните грабежи на политическата и мутренска класа.
Евтиният некачествен джойнт и българският алкохол са други два аспекта на деветдесетарското съзряване.
Шанаджии пласираха гадна дрога и мамеха подрастващите, а пиенето по градинки и пейки се пренесе в проспериращите детски дискотеки - брутално явление на ранния капитализъм, в което мошеници експлоатираха импулса на младите за развлечение.
В детските дискотеки сервираха долнопробни текили и водки на 12-14-годишни.
Масивни бодигардове биеха деца без никакъв контрол и угризения. Скинове причакваха излизащите от "Индиго", опираха остриета в гърлата им и взимаха няколкото мизерни левчета, неизразходвани за отвратителен алкохол.
За самите тийнове всичко това беше безкрайно забавно. Чувствахме се автономни и възрастни.
В детските дискотеки като "Индиго" можеше да пиеш, друсаш, а понякога и да чукаш. Там се събираха 13-годишни дечица и 30-40-годишни дегенерати като печално известния скинар Канибала, участвал и в клипа на "Хиподил" към „Бате Гойко".
Сюрреалистични, мрачни и абсурдни човешки композиции, целият хаос и дисфункционалност на прехода, сгъстен на един дансинг.
Трагичният инцидент в "Индиго" през 2001-а сложи символичен анти-хепиенд на това крайно десетилетие.
След месеци на безконтролно и безотговорно пускане на пияни малолетни в необезопасено пространство се стигна до масовото изпотъпкване и задушаване, при което умряха седем деца.
Предизвестената смърт през онзи парти петък в "Индиго" капсулира мрачната страна на десетилетието.
Като в роман на Ървин Уелш се прояви грозното, свирепо и озъбено лице на хаотичен отрязък от време, предложил ни епични дози дивашко забавление с джънкита, джобене, джин и целият този джаз.
Само дето нямаше джаз. Добави Коментар