Абсурд по български! Село остана с 3-ма жители, но 4 организации
Баба Кира живее в началото на селото, бай Митко – в края. Образно казано, те двамата са алфата и омегата, т.е. началото и края. Някога в селото е имало по три училища и черкви. Днес някогашните къщи на селото са в руини. Стърчат останки от зидове, стълбища, които не водят до никъде.
Организациите са "Семпервива" и Центъра за едри хищници на СДП "Балкани", Сдружение "Въображение" и едно училище сред природата. Първите две са на обявения за луд Сидер Седефчев, който отглежда от 10-на години във фермата си в с.Влахи кози, овце, коне и каракачански кучета. Той възстановява биоразнообразието, отглеждайки стари български породи домашни животни. Край фирмата му има и два парка, обитавани от две мечки и един вълк. Те живеят в естествена среда.
"Трима постоянни жители сме, организациите са четири, всичко има, но хора няма", обяснява заселилият се в селото Иван Мартинов. Той е столичанин, пристигнал тук преди 6 години и останал. Последвали са го съпругата и 2-годишното му дете. Съпругата му, актрисата Жасмина, е управител на сдружение "Въображение". То организира тук курсове за природосъобразен начин на живот. Семейството столичани са последователи на "Пермакултура". Съсед им е Димитър Велин - бивш морски капитан, който сега с яхтата си кръстосва морета и океани. Те двамата, заедно със Сидер и Елена Седефчеви са от хората, които са се заселили тук и дават нов облик на селото, в което се е родил Яне Сандански. Те са от категорията на "лудите хора" заселили се тук. Луди, но без тях селото би умряло.
Четвъртото сдружение, помещаващо се в сградата на бившето училище, има за предмет на дейност обучение на деца сред природата. Неин представител е една призрачна жена, която имаме късмета да видим, да излиза от училището, шмугва се като невестулка през врата на черквата и влиза в къщичката, помещаваща се до храма. Без дума да каже.
Във Влахи се мяркат и други хора, които имат тук вили или идват чат-пат оттук-оттам, за да наглеждат къщите си.
Но да се върнем към коренните жители на Влахи. Въпреки напредналата си възраст, бай Митко е магазинер. За късмет домът му е на 30 метра от магазина. Така му е близко, защото 80-годишният магазинер едва ходи. Поначало магазинът работи само във вторник и четвъртък. Тогава отдолу идва и хлябът. Ама като дойдат изневиделица гости като нас - репортерите, бай Митко отваря и в дни извън работното си време. С пъшкане и стонове "ох, ох" бай Митко крета с бастуна, изкачва стъпалата и започва процедурата по отключване на магазина. Той още е и кръчма, клуб и кафе даже. Само че кафе няма. Старецът отключва, сваля катинарите и отваря вратата. По рафтовете се мъдрят няколко консерви, вафли, бисквити, олио, оцет, ориз, мастика. Друго почти не е нужно, пък и кой ли ще пазарува. Каса му е една войнишка чиния от алпака, в която се гърчат левчета, стотинки и четири банкноти по 2 лева. Последните са наши, с които купуваме кутия с "миражки". В някогашния "Хоремаг" има и телени стелажи, с които някога се караше заводския хляб. Хоремаг едно време означаваше "Магазин за хора". Така че сега е само МАГ.
След като ни обслужва бай Митко затваря магазина, и охкайки се отправя към къщата си. А отсреща кучетата на Седефчеви му пригласят ау, ау, ауууу. Бай Митко носи черен пуловер с надпис SAFARY. След като го е поразходил, възрастният човек сяда на пейката пред къщата си. До нея е огромният по размери чинар. На него е закрепено табло за баскетбол, на което ринга го няма. При това доста отдавна. Около вековния чинар във формата на кръг има пейки за сядане. На тях няма кой да седне.
До чинара е черквата "Свети Пророк Илия", градена во лето 1912. Вратата й се затваря и отваря с един крив пирон, пъхнат между две панти. Разтваряме врата и влизаме в храма. Първо виждаме редовете икони на олтара и прогнилият и разпадащ се над тях покрив. На масата до вратата има оставени свещи, кибрит и паничка за стотинки. Всеки гост влиза, пали свещ, кръсти се, излиза и слага пирона. Бързаме да затворим врата на черквата, защото течението е силно, тъй като прозорчето зад олтара е счупено.
Късно вечерта на тръгване от селото минаваме покрай дома на Баба Кира. Тя стои на вратата на къщата си, по двора шетат напeрено кокошки и котки. Ние напускаме Влахи, а баба Кира ни гледа тъжно. Колко такива като нас е изпратила, само тя си знае. Добави Коментар