Да се ядосаме днес. Утре може да е късно!
Текстът е публикуван във "Фейсбук" по повод запалената кола на журналистката Генка Шикерова. Призивът от неговото заглавие се превърна и в покана за протест пред МВР в петък сутрин (4 април), на който журналисти и граждани да изразят солидарност с водещата на БиТиВи и да покажат подкрепата си за свободното слово.
Когато сме избрали да бъдем журналисти, сме знаели, че няма да ни харесват. Това е нормално - да не бъдеш харесван от всички. Даже е препоръчително в нашия случай.
Призвани да бъдем "лоши вестители", посредници между непримирими участници в събития, ние, хората с въпросите към всички по веригата, често сме под прицела на всички, които питаме. Защото за тях "обективно" е само тяхното мнение. Всеки опит за запълване на картината с нюансите и щрихите на истината се приема на нож от засегнатите.
Това е риск. Реален. Професионален. Изчислен и избран от нас.
Но взривовете и нападенията от всякакъв тип са удар под кръста. Обикновено службите и свързаните с тях (от всякакъв тип) са поне мълчаливи наблюдатели в такива събития. По-лошо - не рядко ги организират. В такива нападения само извършителите са класически престъпници.
Кукловодите, поръчителите на болезнените зрелища, са други. Те са тези, които поръчват омерзителни статии по вестниците. Те са тези, които ги пишат, а после ги подават на удобните си "пощенски кутии" по медиите.
Тези, които дискредитират с недомлъвки, изговорени от уж авторитетни усти. Тези, които си купуват медии, за да имат арсенал за стрелба. Тези, които дърпат конците и вярват, че всичко може да бъде купено и продадено. На всички нива.
Когато подпалят колата на авторитетен журналист два пъти за една година и гилдията не скочи явно, извън говоренето по студиа, това ще е ясен знак, че войната е спечелена. Че няма съпротивителни сили. Че няма журналисти, които вярват в каузи. Че не е останало нищо не купено, не претопено, не счупено, не стреснато.
Това ли искаме да покажем? Или ще чакаме някой да умре, за да вдигнем закъснели плакати "не на страха!"
Днес е денят. Не утре или друг ден, някога, когато ни е по-удобно!
Защото, ако страхът покълне, няма връщане назад.
И още нещо - тези, чиито проблеми отразяваме, за чиито каузи се борим, да знаят, че нападенията над нас засягат и тях. Защото някой ден няма да има кого да потърсят за помощ. За истинска професионална подкрепа. За битка, а не за "нареждане". И поръчителите да знаят.
Всичко се връща. Някой ден ще плачат за истинска журналистика. Ще търсят обективност и справедливост. Но ще се сблъскват само със собствените си скопени и уродливи отрочета, които най-вероятно първи ще се обърнат срещу тях. Цветан Цветанов знае за какво става въпрос.
Тези като него да не мислят, че ще ги подмине.
Да видим можем ли да се ядосаме истински, навреме и без за чакаме Делян Пеевски да ни организира с някое свое непремерено назначение. Добави Коментар